Иън Ървайн - Тъмна е луната

Донесоха им овесена каша, щедро полята със златист сироп и топено масло, и огромен чайник. Лиан напредваше по-бързо в историята, защото връщането в Мелдорин не бе толкова изпъстрено с произшествия. Допиваше си чая, описвайки своите кошмари за Рулке в Тулин.

Библиотекарят разнищваше придирчиво случките, но Лиан просто не помнеше голяма част от онази нощ и накрая Надирил промълви:

— И тук съзирам нещо, което не мога да разбера. Май ще се охарча за още едно-две угощения, докато го проумея докрай. Е, истината винаги е имала висока цена.

Той сви вежди, щом чу как Шанд и Каран са се отнесли с Лиан.

— Хъм… Превъзходен разказ. По-важното е, че ти вярвам. Почти във всичко — уточни старецът.

— Вярваш ми?! — въздъхна Лиан. — Тъкмо и аз щях да си внуша, че съм чудовище, за каквото ме смятат околните.

— Не си го и помисляй! Бъди верен на себе си и на своето призвание. Върши си работата с горда безпристрастност. Времето ще покаже дали си бил прав. И гледай да не прекаляваш с любознателността. Ако някога имаш нужда от помощ, кажи ми веднага. — Библиотекарят остави смайваща купчинка монети на масата. — Сега ме хвани под ръка и ме подкрепяй, за да се прибера в покоите си. Уви, после ще се върнеш в килията си. Срокът на разрешението изтече.

Лиан посърна. Въпреки всичко се бе надявал да му върнат свободата.

— Ще останеш ли в Туркад?

— Засега. Библиотеката е в сигурни ръце, а тази бъркотия трябва да бъде държана под око от човек, който не се стреми да спечели нещо от нея. Чуй един съвет от мен: внимавай и с Игър, и с Мендарк.

— Защо и с Мендарк?

— Претърпял е съкрушителен неуспех в Хависард, както ти пред стои да чуеш. Върна се преливащ от ярост и омраза. Доколкото познавам, ще търси кого да обвини за провалите си. Бъди нащрек.

Настъпи времето Съветът да заседава. Мендарк вече седеше до масата и Каран се сащиса от външността му. Изглеждаше като вехт старец, застигнат от неуспехи, с които не може да се примири. Въпреки месеците, изтекли след поражението в Хависард, горчивината още избиваше в изражението му. Не беше за вярване, че е същият човек, с когото бе изминала толкова път. Сега той приличаше на съсухрено влечуго. Кожата му се опъваше по костите, превръщаше носа в човка, караше ушите да щръкнат, а пръстите да се присвиват. Движенията му бяха накъсани, сякаш дрехите го стягаха. Очите му бяха помътнели като на сварена риба.

— Какво го е съсипало така? — прошепна тя на седналата до нея Талия.

Сянка на странна уплаха се мярна по лицето на Талия и тя избягна погледа й.

— Било му е много тежко в Хависард…

Каран усети, че другата жена увърта, но не настоя за правдив отговор.

Игър влезе последен. Наглед си беше същият, променяха го само очилата с лещи, дебели колкото дъно на бутилка. Този път се подпираше на бастун. Настани се до по-малка маса и се вторачи в хората около голямата, все едно ги преценяваше, но Каран забеляза, че зениците му не мърдат.

Тя усети, че Игър мислено разпределя околните на врагове, приятели, размирници, глупаци… Щом изви глава към Мендарк, лицето му застина за миг от леден гняв.

Съветът започна с игра на самохвалство и демонстрация на сила между Игър и Мендарк, който все се връщаше досадно в миналото и припомняше огромните си заслуги от времето, когато Рулке бил прогонен. Не пропускаше да наблегне и на геройските си прояви в Катаза. Но не звучеше убедително, а незнайно защо — жално.

Игър повече си мълчеше и раздразнението му нарастваше. Необяснимо за Каран той изведнъж прекрати срещата и нареди на всички да напуснат залата. Вечерта при Шанд дойде вестоносец и го осведоми, че след няколко дни щяло да има среща в по-ограничен кръг. Шанд се вбеси.

— Проклет да съм, ако отида! — развика се оглушително той и размаха юмрук под носа на вестоносеца. — Ако Игър и Мендарк ще си прахосват времето в интриги, аз си отивам у дома.

— Ще ти бъда благодарен, ако поостанеш, за да вечеряш с мен — обади се Надирил, който бе наминал да пийне чай. — Тази вечер свободен ли си?

— Да — изръмжа Шанд, потушил гнева си.

— Добре! Май има десет години, откакто с тебе сме сядали на една трапеза, а имаме какво да си кажем. — Надирил знаеше, че Каран надава ухо, и го дръпна в ъгъла на стаята. — Най-вече искам да си поприказваме за Лиан. Понякога не те разбирам.

— Каквото знам, знам го! — заинати се Шанд.

— Едва ли. Предубеждението ти срещу зейните надхвърля пределите на разума. Хайде де, признай кой от нас преценява по-безпристрастно хората.