Иън Ървайн - Тъмна е луната

„Вече си мислиш дали няма да умреш от глад тази зима“ — рече си Мейгрейт. Тя бе видяла мнозина като него дори през това кратко пътуване.

— Евенил, я ми кажи — подхвана и го покани с жест да седне срещу нея — познаваш ли моята приятелка Каран Фърн?

— Не, но непрекъснато слушам за нея. Като малък си играех с децата в Готрайм, само че тогава тя не беше там.

— А сега у дома ли си е?

— Не ми се вярва. Чух, че пак заминала за Туркад.

Младежът се умърлуши от притеснение, че не може да й каже нищо полезно.

— Чувал ли си за някакво място високо в планините, което наричат Каркарон?

— Разбира се! Построил го е лудият Басунез. Мога да ви заведа там, ако искате — предложи той обнадежден.

Мейгрейт се замисли и лицето му пак се изопна. Толкова отслабнал нямаше как да доживее края на зимата. „Този човек е загубил ръката си, докато се е сражавал под мое командване. Сега ме моли за помощ. Не мога да му откажа.“

— Ще ми бъдеш водач, но…

— О, благодаря ви!

Хвана ръката й, целуна я и тутакси я пусна изчервен.

— Може би е опасно. Какво се говори за онова място?

— Всеки знае някакъв слух, но сега си имаме по-тежки грижи — какво ще ядем утре.

— Семейството ти тук ли е?

— Нямам близки. Искам да се оженя за едно момиче, ако още е съгласна. Джанит беше моята любима, преди да тръгна по света. Мечтаехме си за своя къща и деца, но за какво съм й еднорък?

— Но ти още си мъж, а и вече си на служба при мен. Отиди да говориш с нея.

— Не, след като се върнем.

— Ето ти три сребърни тара. Купи храна за една седмица, ако намериш, и ела тук утре призори.

Сутринта той я чакаше, носеше раница и торба с най-окаяните плодове, зеленчуци и жито, които бе виждала.

— Нищо по-добро не успях да купя — промърмори Евенил, — а дори за тях ме оскубаха цял тар. — Подаде й другите две монети. — Месо няма никъде.

— Все едно. — Мейгрейт не взе парите. — Задръж ги, току-виж намерим нещо по пътя. Все ми е едно какво ям. Ако се наложи, ще ловуваме.

На хълбока му висеше меч, вързан с парче връв. Неугледно и късо, оръжието имаше нащърбено острие, сякаш го бяха използвали за сечене на дърва, макар че сигурно беше негодно и за тази работа.

Потеглиха към гранитните канари. Той вероятно се досещаше за настроението й, защото вървеше безмълвно, но усърдно подбираше най-удобния път, по който изкачването щеше да е най-лесно. Мейгрейт се въздържа от самохвалство, че е вървяла по трудни пътеки, надлъж и нашир по света. Младежът просто се стараеше да заслужи парите си.

Пълзяха по последния склон на рида, в който бяха изсечени стръмни стъпала.

— По-нагоре — обясни Евенил — има кръгла площадка с каменни седалки. Хората и до днес разправят как лудият Басунез уреждал там кървави представления за зидарите.

— Амфитеатър на тези чукари?!

— Вярно, това беше думата. Амфитеатър!

— Сигурно е най-противният в цял Сантенар.

Тя се загърна плътно в наметалото, но неспирният вятър проникваше лесно през плата. Дори в този необичайно ясен ден слънцето не сгряваше, а вятърът хапеше необуздано. Струваше й се, че стихията ги ненавижда заради топлата им кръв и се мъчи да ги свари неподготвени, за да ги хвърли в бездната.

Добраха се до амфитеатъра, прекосиха го и надникнаха над ниския западен ръб. Тясна пътека по острото било се спускаше и пак се изкачваше към грозна кула с девет стени. По куполовидния покрив от бронз и каменни плочи бе полепнал сняг.

Оказа се, че тук наистина се е заселил някой — не можеше да сбърка кльощавите фигури на двама гашади, застанали на стъпалата пред отворената порта.

Мейгрейт и Евенил стояха сврени зад каменната ограда през целия тягостен ден и наблюдаваха. Гашадите се качваха и слизаха по стълбите, обикаляха около стените. Сменяха се на всеки два часа. Понякога на кулата се мяркаха още часови или пък надничаха през бойниците. Какво ли пазеха?

Мейгрейт си знаеше, че ако се върне само с тези сведения, Фейеламор няма да е доволна. Длъжна беше да научи повече, но се боеше. Трябваше да се погрижи и за безопасността на своя верен спътник.

— Ще се кача при портата — каза му малко преди здрач. — Стой тук и внимавай да не ме издебнат в гръб! Може да са разпратили съгледвачи наоколо.

И в сумрака погледът му издаде, че е разгадал непохватната й хитрина. Бившият войник се почувства унизен.

— Евенил, подчиняваш ли се на заповедите ми? — попита тя по-рязко.

Той наведе глава.

Тя се помъкна по криволичещата между две пропасти пътека. За няколко минути, когато часовите се сменяха, имаше шанс да се прокрадне наблизо. В този студ дори несломимите гашади се криеха на завет при отворените крила на портата. И оттам можеха да оглеждат околността, но все пак имаше някакъв шанс. Тя се промъкна докъдето посмя и легна до пътеката доста под стъпалата. Виелицата я прикриваше, стига никой да не слезеше по стълбата.