Иън Ървайн - Тъмна е луната

Откри и слабост в себе си, която все не преодоляваше. Трудно й беше да си изгради отчетлива представа дори за най-познатите места. Отново започна да се плаши от портала.

Дните се редуваха в самота. Снегът се бе натрупал под дърветата, когато Фейеламор се завърна неочаквано. Мейгрейт й се зарадва, защото и нейното търпение вече се изчерпваше в това откъснато от света място.

— Къде са фейлемите?! — кресна господарката й още от другия край на поляната.

— Никой не се е мяркал, докато те нямаше.

Фейеламор изтърва ругатня, а твърде рядко си позволяваше това.

— Напразно съм бързала. Много пъти отправях мислен зов към тебе. Защо не ми отговаряше?

— Никаква връзка не долових — невъзмутимо отвърна Мейгрейт.

Откъде накъде ще поема вината за недостатъците и неумението на фейлемите?

Фейеламор блъсна с юмрук по близкото дърво — още по-неприсъща за нея невъздържаност.

— Има ли храна?

Тя се нахрани припряно, без да сваля раницата от гърба си.

— Веднага ли потегляш?! — възкликна Мейгрейт. — Взе ли книгата? Научи ли нещо за Мендарк или за Игър?

— Новините ще почакат! Надпреварата е в разгара си. Мендарк и Игър са намислили нещо.

Фейеламор се извърна.

— Не се дръж с мен като с дете! — сопна й се Мейгрейт. — Кажи ми какво става по света, иначе няма да ме намериш тук следващия път.

Фейеламор й се озъби, но реши да отговори.

— Насилих портала да ме пренесе при книгата, но той ме запрати от Хависард в някаква тайна библиотека на Мендарк, скрита далеч на юг. Дълго е за разправяне как се измъкнах оттам. Не можах да взема книгата. Мендарк се е появил отново и съм убедена, че е у него. Наблюдавах потайно техния сговор — обясни тя без самодоволство. — Не беше лесно дори за мен.

Осведоми накратко Мейгрейт какво се е случило с Мендарк и Игър, също и с Каран и Лиан. Бродещите разказвачи вече разнасяха тези истории навсякъде в Мелдорин.

— А от планините над Толрайм до мен стигна твърде тревожна мълва.

— Срещнахме се там преди година, когато ти предаде аакимите и пусна гашадите в Шазмак…

— Не ги предадох. Не са от моята раса. Предупредих Тенсор какво ги чака, когато ме плениха, но той не пожела да ме чуе.

— Превъзходно оправдание. После отиде в Толрайм да търсиш сведения за Каран.

— Исках да проуча потеклото й и узнах онова, което ти бе скрила от мен — тя е трикръвна!

— Аз пък не знаех , че тя е трикръвна — натърти Мейгрейт. — А ти предаде аакимите. Стотици загинаха заради тебе.

— Предупредих ги! — гневно повтори господарката й. — И оттогава мина цяла година.

— О, времето заличава вината, така ли?

Фейеламор се престори, че не чува.

— Нещо се мъти край Толрайм на място, наречено Каркарон. Що за зловещо име… Как да се справя и с тази заплаха?

— Ами аз… — започна Мейгрейт.

— Да! Отиди и разузнай какво става. Може би е замесен Рулке. Аз трябва да се върна в Туркад и да взема онази гибелна книга на Ялкара. Тръгни колкото се може по-скоро.

— Ще тръгна — подчини се Мейгрейт.

Господарката й подхвърли през рамо:

— А когато дойдат фейлемите, не споделяй нищо с тях.

По горските пътеки до Толрайм имаше поне петдесетина левги. Мейгрейт вървя десет неприятни дни в студа. Добра се до градчето по здрач и нае стая в единствената странноприемница — голяма постройка от гранит с твърде провинциален вид. Копнееше да се изкъпе, но дървата не стигаха и за огрев. Изми се колкото можа с кана хладка вода.

Преоблече се и слезе в гостилницата. И там цареше оскъдица. Поднесоха й корав хляб и редичка яхния от несъмнено повехнали зеленчуци. Тъкмо обираше остатъците със залък и един накуцващ младеж доближи нейната маса.

— Моля за извинение…

Той свали шапката от главата си и я стисна нервно.

Мейгрейт го погледна. Щеше да е хубав мъж, ако не беше толкова мършав. Едната му ръка бе отрязана над лакътя.

— Вие не сте ли Мейгрейт? — попита той.

— Аз съм — отвърна тя, — но предпочитам да не разправяш на всеки срещнат, че съм тук. Откъде ме познаваш?

— Участвах в битката при Касим миналото лято, когато победихте онези магьосници гашадите и спасихте Първа армия. Името ми е Евенил.

— Аха… Какво те доведе тук, Евенил?

Той се усмихна стеснително.

— Това е родният ми град. Оттук тръгнах да си търся белята. Един ден се озовах в Орист без пукнат грайнт в джоба, записах се в армията на Игър… и ето ме отново тук.

— С какво се занимаваш сега?

— Платиха ми няколко сребърни тара като обезщетение за ръката. Върша каквото ми е по силите. Има твърде много работа дори за сакатите, само дето никой няма пари да плаща. И за какво са ми пари, като с тях почти не може да се купи храна — цените са страшни. Джобът ми пак е празен.