Иън Ървайн - Тъмна е луната

„Ако е илюзия, по-майсторска не съм виждала.“ Остана неподвижна още миг, за да си поеме дъх, и клонът се метна над нея. „Но ако не е илюзия… Дали Фейеламор го прави?“ Клонът се стрелна надолу, Мейгрейт се търкулна встрани и усети как острият край разпори ризата й. Тя се надигна мигновено и хукна.

Ако бе изправена пред всеки друг, щеше да го порази с помощта на Тайното изкуство. И сега понечи да го използва, но не намираше никаква сила в ръцете си. Фейеламор се бе погрижила Мейгрейт да бъде безпомощна срещу нея.

И други клони замахваха, затова криволичеше и се навеждаше, докато накрая се озова на поляна при брега. Фейеламор се щураше край каменен ръб над водата, воят й бе накъсан до прегракнало пищене. Облещените й очи като че не съзираха Мейгрейт, която обаче усещаше боцкането на тревните стръкове по глезените си, а камъните напираха да смачкат пръстите на босите й крака.

Мейгрейт грабна дебел клон от земята. Същинска вихрушка от камъчета и клечки изригна във въздуха и заудря по беззащитната й плът. Заслонила с длан очите си, тя се втурна към оголените скали до реката.

Бурята секна, но камъните незабавно започнаха да се цепят и събират като великански раковини. Успя да издърпа крака си в последната секунда. Фейеламор се въртеше на ръба и щом Мейгрейт надзърнеше в очите й, пронизваше я тежък страх от обезумелия свят, в който всичко я мразеше и желаеше смъртта й.

Скалите се разклатиха и нещо се стовари върху едното й стъпало. Чу хрущенето на счупени кости. Не можеше да потисне болката, но куцукаше упорито напред. Щом Фейеламор се обърна с гръб, Мейгрейт я цапардоса по тила с тоягата си колкото сили имаше.

Без да прекъсва призрачните си вопли, другата жена се катурна от ръба и се стовари в реката с главата надолу. Звуците заглъхнаха и течението я завлече под повърхността. Илюзиите изчезнаха мигновено.

Погледът на Мейгрейт я проследи до бързеите, където Фейеламор се заклещи, но главата и гърдите й останаха във водата. Чувството за дълг се пробуди ненадейно. Фейеламор се давеше! А докато Мейгрейт не се откажеше от дадената дума лице в лице с нея, тя си оставаше нейна господарка.

Още първата крачка й показа колко лошо е счупването в ходилото. Фейеламор щеше да умре много преди Мейгрейт да се довлече при бързеите. Нямаше какво да стори освен да цамбурне в реката.

Ризата се вдигна и полепна по лицето й, тя размахваше ръце неумело и се стараеше главата й да е отгоре, докато течението я носеше. Скалите се изпречиха внезапно и тя се блъсна в тях близо до Фейеламор.

Пропълзя и я дръпна за краката, но водата я засмукваше мощно. Сподави болката, изправи се и извлече господарката си от реката.

Цялото й лице беше насинено, от устата и носа й се стичаха струйки. Мейгрейт я просна по лице на камъните и се канеше да я удари безмилостно по гърба, но Фейеламор издиша хъхрещо и се обърна.

— Доста се забави! — изломоти тя.

Дори да беше привидно стара и крехка, Фейеламор си оставаше несломима като самата земя.

— Това ти е за последен път! — озъби й се Мейгрейт.

Двете се затътриха заедно през притихналата гора към бивака.

Фейеламор нито й благодари, нито обясни нещо за пристъпа на лудост.

— Каква беда — повтаряше до втръсване, докато Мейгрейт се занимаваше с раните и натъртванията й. — Същинска катастрофа! Обречени сме!

На Мейгрейт й омръзна. Защо да се грижи усърдно за това същество, което макар и обзето от необуздан бяс, се бе опитало да я убие?

— Ами заври се в някоя дупка и умри! — изрева в лицето й. — Колкото по-скоро, толкова по-добре!

Взе паницата, парцалите и ивиците плат за превръзки и заподскача към колибата.

— Какво ти е на крака? — рязко попита Фейеламор с прегракналия глас, който издаваше пълното й изтощение.

— Ти го премаза с камък! — троснато отвърна Мейгрейт. — И се опита да ме довършиш.

По очите на Фейеламор личеше, че споменът за случилото се се пробужда у нея.

— Съжалявам! Седни. Ще ти помогна.

Мейгрейт едва понасяше докосването й, но се застави да търпи. Не можеше да намести костите сама, а по света рядко се срещаха лечители с уменията на Фейеламор. След нейната намеса счупените кости щяха да зараснат бързо.

Мейгрейт седеше на земята и дялкаше патерици от дълги клони, докато Фейеламор наместваше костите и обездвижваше ходилото с дървена рамка вместо гипс. Пипаше безкрайно предпазливо. Дори погледът й беше угрижен, но щом забеляза, че Мейгрейт се е вторачила в нея, веднага си върна привичното намусено изражение.