Иън Ървайн - Тъмна е луната

Радваше се на спокойните часове, но от време на време си спомняше и лицето на Фейеламор, когато се бе загледала в малката книга — маска на ужас. Само че книгата я нямаше. Изгуби и следите на Мендарк в онази част на Хависард, където не се бе натрупал прах.

Прегладняваше, а искаше да спази обещанието, дадено на Фейеламор. Когато реши да я зареже, ще й го каже в лицето. Време беше да се върне.

Установи с възторг, че и обратният преходи се отдаде почти без усилия. Сега беше доволна, че Фейеламор я подтикна към това постижение, както преди това бе отстъпила пред волята на Ванхе. Бе научила нещо съвсем ново, още по-ценно заради факта, че Фейеламор няма да го овладее никога. Поредната крачка по пътя към новия живот.

Изскочи от портала между каменните игли, въздухът изпращя и тя тупна на колене. В долината минаваше полунощ. Изведнъж усети колко е изтощена и се запъти към бивака. Съблече всички дрехи освен ризата и се пъхна в своята колиба. Умората победи глада и тя се унесе.

Малко по-късно Фейеламор приклекна на входа и се загледа в спящата Мейгрейт. Протегна ръка и я погали по челото, но веднага се дръпна. „Ех, Мейгрейт, привързана съм към тебе по-силно, отколкото можеш да повярваш. Аз съм си чудовище, това е самата истина, а с тебе се отнесох най-зле. Но дългът е над всичко.“

Фейеламор сведе глава и се отдалечи.

Събуди Мейгрейт призори, като я раздруса.

— Къде е книгата? — изсъска в ухото й.

Мейгрейт, изтръгната насила от сънищата, се дръпна и потърка ухото си.

— Не беше там.

— Уверена ли си? Навсякъде ли претърси?

Мейгрейт протегна ръка в сумрака и бутна назад господарката си.

— Огледах всяка педя в библиотеката — занарежда ядосано, измъквайки се от колибата. — Както изглежда, Мендарк е прибрал книгата.

— Мендарк! — Лицето на Фейеламор отново се сковаваше от ужас. — Имаше ли следи от него?

— Стъпки и парче от светлик, нищо повече.

Фейеламор се сгърчи и сподави писъка си. Мейгрейт неволно се почуди дали господарката й не полудява.

— Защо да има чак такова значение? С какво е толкова важна една прастара книга?

По лицето на Фейеламор се преливаха червени и бели вълни. Тя впиваше нокти в дланите си, но се напрягаше да вдишва дълбоко в опит да овладее паниката си.

— Има значение! — натърти тя дрезгаво.

— Защо? — упорстваше Мейгрейт. — Какво криеш? Какво е написано за фейлемите в тази книга?

— Как се осмеляваш да ме разпитваш?! — избухна господарката й.

— Знам, че криеш нещо от мен — не отстъпи Мейгрейт, решена да научи отговора на всяка цена. — Затова ли те прогониха? Каква е причината за отказа на другите фейлеми да те приемат и до ден-днешен?

Оказа се, че е прекалила с последния въпрос.

— Безполезна, негодна глупачка! — разкрещя се Фейеламор. — Как те презирам…

Разтрепери се, залитна настрани и за изумление на Мейгрейт лицето й се сви като хартиена топка в стиснат юмрук. Златистите очи изчезнаха в гънките, устата зейна и нададе страховит писклив хленч:

— Няма време, няма време!

Мейгрейт се изправи уплашена, а другата жена врещеше неспирно и лицето й заприлича на алена гъба. Не проумяваше тази ненадейна промяна у господарката си. Фейеламор открай време си беше образец за самообладание. Понечи да я хване за ръката, но един малък юмрук се заби точно в гърлото й. Мейгрейт остана без въздух, струваше й се, че е с премазан гръклян. Свлече се на колене в напразни напъни да вдиша.

Когато отвори очи, Фейеламор се клатушкаше като пияница между дърветата край брега. „Да, полудяла е.“ Тръгна тихомълком подире й.

Небето позеленя, после стана червено, а накрая потъмня. Гъсти ръждиви капки колкото дини се носеха из въздуха — илюзии, разхвърляни диво от изтерзаното съзнание на Фейеламор. Тя ту се скриваше, ту се показваше и по нея пълзяха ивици във всички цветове на дъгата. Мейгрейт знаеше, че има скрита в себе си силата да отхвърли заблудите на сетивата, като откаже да повярва в тях. Напрегна волята си и безредната шарения изчезна.

Но не можеше да си позволи отпускане. Сега пък стволовете на дърветата сякаш се издуваха и свиваха, все едно дишаха. Докато притичваше край огромно дърво, един от клоните му я халоса и тя отлетя назад по гръб.

Този път не се надигна веднага. Боляха я гърдите. Но както си лежеше със затворени очи, до ушите й стигна чудато скрибуцане, последвано от глух удар. Втори прозвуча по-наблизо.

Тя се ококори. Назъбеният край на един клон сякаш душеше във въздуха, облепен с пръст и листа. Отново изскърца и се заби в земята недалеч от нея, изскочи тутакси и пак започна да я търси.