Иън Ървайн - Тъмна е луната

За миг яйцето се търкулна в шепите й, после засия като светлик. Мейгрейт протегна ръка между иглите и усети как и двете придърпват косата й. „Ще успея!“

Не каза на Фейеламор, че е готова. Не смяташе и че е нужно да изпробва някак портала. Застана между камъните, загледана към шумящата недалеч вода, и почувства как кухината трепти и диша като жива. Какъв покой… Стисна яйцето и залюля ръце между двете игли. Открай време вникваше лесно в структурата на скалите и знаеше, че може да вземе от тези каквото й е необходимо. Тук беше като в свой дом.

Краткият ден избледняваше, от реката се надигаха изпарения. Около ръцете й мъждукаха червено-черни проблясъци. Призова в съзнанието си най-важния за нея образ от Хависард — спалнята, където бе намерила писеца и късчето хартия със загадъчното име Аелиор. Премина през мисловните действия, които Фейеламор бе споделила с нея толкова неохотно, отварянето на портала и задържането му. Всичко беше отчетливо като релеф върху камък.

„ Мога да мина през този портал!“ Съсредоточи съзнанието си върху представата за Хависард и се опита да задейства портала. Нищо. Бе стигнала само до отделните му съставки.

В какво ли бе сбъркала? Започна отначало. „Може би не влагам достатъчно усилия?“ Повтори целия процес, но отново без резултат. „Или пък се престаравам…“ Появи се Фейеламор и я изпепели с поглед.

— За кой ли път се проваляш!

След миг се скри в гората. Мейгрейт си позволи да потъне във видения.

„Тръгнах в грешната посока, както би постъпила Фейеламор, но за моя портал това е неподходящо, разбира се. Нуждая се от нещо, с което да проправя път оттук до Хависард.“ Малките й съкровища — писецът и парчето хартия, бяха в джоба й, увити грижливо. Извади писеца, завъртя го с върха нагоре и докосна камъка. Призова картината от покоите на Ялкара, където този предмет бе лежал векове. В тази стая нямаше много следи от Фейеламор, нямаше да се надигнат свързаните с нея страхове, за да потиснат способностите й.

Пак си припомни начина за овладяване на портала. Сви пръсти около яйцето и повтори всичко наум. Готово! Затвори очи и пред мисловния й взор изплува спалнята на Ялкара. Мейгрейт потисна мимолетната неувереност и се опита да отвори портал. Никакво замайване, никакво изместване на реалността, никакво усещане за движение. Образът гаснеше във въображението й.

„Какъв провал… А не знам за порталите нищо повече. Изобщо не било лесно. Защо ли се присмивах на Фейеламор?“

Чак тогава забеляза, че около нея е топло… и прашно. Кихна. Отвори очи и се озова в непрогледен мрак. „Хависард! Успях!“ Прехвърлянето протече толкова плавно, че тя дори не се препъна, стъпвайки на пода.

Мейгрейт прибра яйцето и писеца, потърси в джобовете си светлик. Видя с радост, че е напипала онзи, който харесваше най-много — оформен от цял къс червен гранат, само с един мъничък недостатък в кристала. Тъкмо там бе вкарала сребърна тел до сърцевината. Червено-кафявата светлина подхождаше на настроението й.

Завари спалнята на Ялкара така, как я бе оставила. Можеше да скита из Хависард и да го разглежда колкото си иска. Да де, докогато издържи без храна, защото не носеше нищо. Ако й скимнеше, — изобщо нямаше да се върне в долината. Фейеламор нямаше да я докопа тук.

Стените, килимът и мебелите в спалнята бяха оцветени в тъмни оттенъци и сиянието на светлика сякаш потъваше в тях. Тя извлече с допир по-ярка светлина от него, но въпреки това беше принудена да напряга очите си. Докосна кълбо над вратата и за нейна изненада то грейна в бяло-жълто. По прашния под личаха ясно по-малките следи на Фейеламор и нейните.

До края на деня (всъщност нямаше представа дали тук беше ден или нощ) тя обикаляше из коридорите и помещенията на Хависард. Намери множество любопитни неща, защото всичко се бе запазило така, както е било изоставено, до последната чаша и лъжица, легло и покривка, гоблен и домакински съд. Мейгрейт обаче се поддаде на смътно разочарование. Долавяше някаква липса. „Очаквах прекалено много от Хависард. Колкото и да ме привлича, пак си е прастаро място, пълно с вехти вещи. А празнотата е в самата мен!“

Тя се застави да избистри ума си и тръгна към библиотеката, за да потърси книгата. Там намери отпечатъци от по-големи ботуши в прахоляка и парченце от светлик. Нямаше други следи от Мендарк. Заседя се още половин ден и в библиотеката, просто прелистваше неразгадаемите за нея дневници и се унасяше в мечти. Тук-там попадаше на скицирани набързо сгради, развалини и пейзажи. Имаха твърде странен вид. Явно Аакан беше неприветлив свят с черните си цветя и постройките, които изглеждаха като поникнали от земята. Планините напомняха за разтрошени стъкла върху ограда. Все пак откри и особено очарование в този свят.