Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Ела с мен. За много неща имаме да приказваме с тебе.

Отидоха на крайбрежната улица и влязоха в странноприемница, чиято кръчма предлагаше уединение на желаещите. Посрещнаха Надирил с ниски поклони и заведоха гостите в просторна стая на втория етаж. Огнището беше разпалено чудесно. Възрастен келнер им предложи меню, по-дълго от ръката му. Лиан се втренчи стъписан в цените и скришно опипа малкото дребни монети в джоба си.

Смехът на библиотекаря прошумоля като сухите листи, гонени от зимния вятър по улиците на Туркад.

— Аз черпя. Поръчай от всичко най-хубаво, ако желаеш. За мен гозбите не се различават по вкус, но ми е приятно да гледам как им се наслаждават младите.

Когато им поднесоха първото вино в нефритена кана, силно, сладко и гъсто, Надирил се вторачи в Лиан и нареди:

— Сега ми разкажи историята си, без да пропускаш нито една дреболия. И се вслушай в предупреждението ми: различавам истината от измислиците, все едно чета отворена книга. Искам да чуя от тебе правдив разказ, както подобава на летописец.

— Истината е единственото, към което се стремя — увери го Лиан. — Но нощта ще свърши преди разказа ми.

— Имаш ли и други уговорени срещи? — кисело се засмя библиотекарят.

Лиан също изобрази подобие на усмивка.

— Напоследък не ме канят на много места.

— Тогава започвай!

Дълго след като им поднесоха възхитителната супа, Лиан стигна до момента, когато бе стоял пред Синдиците в Шазмак: „Чухме показанията на Каран и те са истината такава, каквато й е известна.“

— Ха! — изсумтя Надирил. — Ясно ми е какво е направила. Никой преди нея не е успявал. Изумителна дарба. Налага се да поговоря и с нея.

— Синдиците нищо не заподозряха.

— За мен обаче хората са като прозрачни. Нали не се изкушаваш да ме лъжеш? Не те съветвам да опитваш.

Лиан долови студената непреклонност под благия му облик, но бездруго не би си позволил да се отклони и на косъм от истината пред великия Надирил.

Той продължи и скоро келнерът ги навести отново, превит под тежестта на огромно блюдо с всевъзможни хапки. Надирил се бе облегнал в креслото си и нито за миг не отклоняваше погледа си от лицето на Лиан. Само веднъж-дваж протегна ръка към блюдото, макар че отпиваше от виното с нескрито удоволствие. По някое време отнесоха и празните чинии от основното блюдо — раци в гъст сос. Лиан ги бе погълнал с удоволствие, без да прекъсва историята. Сега описваше как той и Каран бяха пълзели в пещерите на Банадор.

Предложиха им сладкиши след полунощ.

— Не си ли… уморен? — подхвърли младежът с плаха надежда.

Надирил го бе засипал с проницателни въпроси, но главата на Лиан вече се замътваше. През последните дни не бе спал добре.

— Стигат ми по няколко часа сън, но и без тях мога да мина.

Разказът на Лиан продължи с Големия събор в Туркад. На масата вече имаше кана кафе. Опразниха я до края на нощта и Лиан стигна до преживелиците си в Катаза, където Тенсор бе изградил портала. Младежът започна да се запъва.

— Аха… — подкани го Надирил. — Това е много интересно за мен.

Начесто го прекъсваше с въпроси, а накрая, щом чу за отварянето на портала и помощта на Лиан в работата на Тенсор, погледът му се изостри още повече. Лиан се почувства по-беззащитен пред този старец, отколкото при безмилостните разпити на Игър.

— Участието ти не е особено похвално — промълви библиотекарят.

Лиан не издържа погледа му и провеси нос.

— Не е — съгласи се шепнешком от срам. — Увлякох се в любопитството си. Бях готов на всичко.

— Чудесно е да си искрено отдаден на работата си, но летописецът не бива да забравя, че е човек и има дълг също към съпругата, семейството и народа си.

— Нямам съпруга — намусено отсече Лиан.

— То се знае. Научих всичко за тебе. Продължавай.

Кафето ги подкрепяше, докато небето над пристанището порозовя. Лиан още не бе привършил разказа за Нощната пустош. Надирил слушаше напрегнато и вмяташе въпроси след почти всяко изречение.

— В края на краищата не всичко може да се тълкува в твоя вреда — отбеляза той, щом чу как порталът е стоварил Лиан в Катаза. — Виждам, че ти усърдно се придържаше към истината. Но какво ли ти е сторил Рулке, когато те е потопил в транс? Ето какво е задължително да открием. Премести се по-наблизо до мен.

Лиан не долови движението на ръцете му, но се вцепени в унес, а когато се опомни, слънцето се бе издигнало в небето.

— Още има над какво да умувам — каза му Надирил. — Убеден съм, че има начин да бъде повдигнато и това було. Но не е ли време да закусим? От такива разкази се огладнява.