Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Не! — завайка се Лиан и тръгна към Игър с разперени ръце. — Щом искаш, подложи ме на изпитание и ще узнаеш колко се заблуждаваш.

Игър отстъпваше боязливо.

— Назад, изменнико! Стража, хванете този човек!

От двете страни на вратата стояха корави бойци, по-високи и от Осейон. Единият се хвърли напред и награби Лиан за яката. Младежът отскочи назад, дрехата се разпра и той се просна по гръб.

— Какво да го правим, господарю?

— Вижте му сметката тук и сега, пред очите ми! — пискливо извика Игър.

Стражът настъпи Лиан по врата и извади меча си от ножницата.

Преди някой да е шавнал с пръст, Каран запрати безпогрешно кана с вино по едрия мъж. Стъкленият съд го улучи в ухото и се пръсна на парченца. Стражът се катурна през скамейката зад гърба му. Тя счупи друга кана в ръба на масата и се метна напред, размахала назъбеното дъно.

Вторият страж вече държеше меча си, Каран го заплаши със стъклото и той замахна с намерението да й отсече ръката. Надирил изкуцука между тях.

— Оставете оръжията! — отекна прегракналият му рев.

Мъжът се поколеба и погледна господаря си.

— Заповядай му, Игър! — изчегърта гласът на библиотекаря.

— Върнете се по местата си — изсумтя Игър.

Надирил направи властен жест към Мендарк, който се изправи.

— Всичко е оплетено, а ние сме прекалено настървени, за да разнищим кълбото на спокойствие. Отведете го в моите покои, където нито ще навреди някому, нито ще пострада .

— Само през трупа ми! — нададе вопъл Игър. — Отведете го в тъмниците. Най-долу.

Влезе цял отряд уелми, предвождани от Вартила. Хванаха Лиан за ръцете и го извлякоха.

— Няма нужда само твоите стражници да се товарят с това задължение — подхвърли невъзмутимо Мендарк. — И моите ще пазят заедно с тях. — Той плесна с ръце. — Осейон, Торгстед, ще бдите над Лиан на смени. Погрижете се никой да не му стори зло.

Двамата тръгнаха подир уелмите.

Игър кипна, но само с кървава схватка можеше да наложи волята си. Срещата на Съвета завърши, без нищо да бъде решено. Няколко месеца след прехода им из Сухото море те още не бяха постигнали никакъв напредък.

Двамата уелми стискаха ръцете му така, че го парализираха, но беше излишно. Изтръпналият Лиан дори и не помисляше да се съпротивлява.

Осейон крачеше до него.

— Съжалявам, Лиан… — избоботи той.

Стъпките на малката тълпа отекваха в стените. Слизаха по стълби, вървяха по коридори. Подминаха килиите, където Тилан бе затворил Каран миналата зима, и се спуснаха във влажно подземие с нисък таван, крепен от яки колони. Процеждащата се вода бе осеяла стените с кафяви петна. Тук имаше още много килии, повечето пълни. Мръсни лица надничаха през решетките, вонята изпълваше въздуха като мъгла.

— Какво страшно място — смънка Лиан. — В някоя от тези ли ще ме заврете?

Осейон отвори уста, но не каза нищо. За пръв път му се падаше толкова тягостно задължение.

— Тези килии са за обикновени престъпници — обади се вървящ отзад уелм. — А ти, летописецо, отиваш в тъмниците, запазени за най-пропадналите изменници.

Газеха в слузести локви, слязоха по стъпала, мокри от капеща вода. Долният етаж не беше осветен с факли. Шумът накара някой от обитателите на тъмницата да се развика:

— Помощ! Пуснете ме! Извадете ме оттук!

В пода имаше ръждиви решетки, закриващи квадратни отвори, не по-широки от раменете на Лиан. От следващата дупка се разнасяше гнусна смрад, като че някой забравен нещастник бе умрял вътре. Уелмите спряха при третата решетка. Вартила отключи бронзовия катинар — единственото нещо, което не гниеше и не ръждясваше в това подземие. Друг уелм донесе стълба.

Вдигнатата решетка издрънча, черната яма зейна, напъхаха в нея стълбата. Лиан се опули към Осейон, малко оставаше да повърне от отчаяние.

— Най-добре слез — промърмори войникът, стиснал зъби.

Лиан се смъкна в мрака. Отдолу го блъсна миризма на мухъл, влага и изпражнения.

— Махни се от стълбата! — кресна му уелмът.

Лиан се свлече на колене. Мъчителят му навря глава в отвора, провесил фенера и за малко му даде шанс да огледа къде е затворен. Ямата се оказа широка и напълно празна.

— А така, стой си на колене, ако искаш някога да те извадим оттук.

Издърпаха стълбата, затръшнаха решетката и светлината избледня. Оставиха го насаме с писъците на съседите му. Каменните стени на ямата бяха високи два разтега. В единия ъгъл имаше дупка за отводняване и нищо повече. Ямата вонеше, сякаш е използвана за клозет от хилядолетие. Всъщност това си беше самата истина.