Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Има една за запълване, нали! — подхвърли уелмът. — Ще те провесим на нея след час. Привършвай по-бързо разказите си, летописецо.

Безпомощният Лиан изпъшка, извъртя се, понечи да ритне гадината, но падна. Уелмът се разкикоти противно.

— Брей че опасен затворник! — Долепи го до стената и закопча окови на китките му. — Чакай ме тук — ухили му се през рамо. — Няма да се бавя.

Влезе в Цитаделата и затръшна вратата.

„Чакай ме тук!“ Ама че жалка шегичка. Никъде нямаше да ходи. Имаше късмет, че старият Уистан го убеди да разкаже патилата си. „Не вярвам да го нарекат «Предание за Лиан». Не, ще бъде «Предание за Огледалото», но някой друг ще си припише заслугата.“

Напрягаше се с все сила, само че успя единствено да разрани кожата на китките си. Заваля дъжд, после и суграшица — обикновена туркадска зима. Неведнъж чу вопли по улиците, като че започваха размирици. И това беше присъщо за града. Никой не идваше, а Лиан замръзваше. Компания му правеха само двадесет и петте трупа.

Денят се точеше нескончаемо и още преди края му Лиан прималя от глад. Не се бе насилил да яде боклука в тъмницата и от дни коремът му беше празен.

Следобед вятърът се засили, труповете се клатеха и люшкаха. Довечера и неговото безжизнено тяло щеше да е при тях. Ако бившите му приятели не пожелаеха да платят цената на въжето, щеше да си виси, докато гарваните изкълват плътта, а костите паднат в двора.

Труповете сякаш доловиха представата във въображението му, един се откъсна, останките от главата и тялото тупнаха поотделно на плочите. От ужасната гледка Лиан се разплака за нещастния глупак, навлякъл си гнева на Игър. Плачеше и за себе си.

Скоро врявата на улицата се засили. Чуваше как хора бягат насам-натам с оглушителни викове, но тъй и не схвана какво се е случило.

— Какво да сторя? — вайкаше се Каран.

Терзанията на Лиан кънтяха в душата й и тя не знаеше как да се опази. Връзката със съзнанието му изцеждаше последните сили.

Надирил сръбна от чашата си.

— Игър ще го погуби в първия удобен момент.

— Но защо някой ще се плаши от Лиан? — смутено попита Лилис.

Надирил й обясни сбито.

— Спомни си, че Игър до неотдавна беше обсебен от Рулке. Чак в Катаза се освободи с помощта на Мендарк. Ако Рулке е обсебил Лиан по същия начин, в което се съмнявам, може да го използва, за да прехвърли отново връзка към Игър. Единственият начин Игър да се защити веднъж завинаги е да убие Лиан.

— Нищо ли не би могъл да направиш? — не се сдържа Каран.

— Не знам. Стар съм.

— А нямаш ли… сили ? — попита го Лилис.

Надирил прихна.

— Имам, но не са чак толкова страшни, че да шепнеш за тях театрално. Не съм некромант като Мендарк или Игър. Всички тук сме немощни простосмъртни.

— Да де, ама ти ги надминаваш по хитрост — неотстъпчиво заяви момичето, седнало до Джеви при огнището. — Все нещичко ще измислиш, нали?

Лилис бе опознала добре нрава му, както и навика да не казва нищо повече от това, което изискват въпросите към него.

— Сложих ухо на стената до тъмницата на Лиан — промърмори старецът, като че се оправдаваше.

— Ухо? — озадачи се Каран. — За какво говориш?

— Устройство, което подслушва за мен. Ще науча, ако нещо се случи долу. Ще ми го каже устата .

Той сложи на масата миниатюрен модел на магарешка муцуна. Лилис се наведе.

— Нищо не чувам.

— Значи никой не вдига шум в тъмницата.

Каран и Лилис се бяха вторачили в „устата“, но тя не издаваше звук сякаш на инат. Един слуга поднесе обяд. После седнаха до огнището с чаши жълтеникав чай, когато зад тях се разнесе глас като слабичък магарешки рев:

— Помощ! Измъкнете ме!

Каран се надигна вихрено и се поля цялата. Устата говореше, без устните да помръдват. През виковете чуваше и плющенето от сандалите на двамина уелми.

Ставите на Надирил изскърцаха, докато се изправяше. Лилис зяпаше в почуда устройството. То издаде тихичък трясък — в тъмницата отваряха решетката.

— Излизай! — заповяда писукащо подобие на гласа на Вартила.

— Къде ме водите? — умоляващо попита Лиан.

Стъпките се отдалечаваха по коридора.

— Къде отидоха?! — наежи се Каран.

— Не знам — промърмори Надирил. — Лилис, ще ми донесеш ли наметалото? Ти чакай тук — нареди той на Каран.

— Ще дойда!

— Не бива. Аз мога да отида в Цитаделата по каква ли не работа, но ако ти си с мен, Игър ще ни заподозре, ще му хрумне, че знаем нещо. Подготви се да избягаш от Туркад незабавно. Лилис, ти идваш с мен, може да те пратя с вест. Ела и ти, Джеви.