Иън Ървайн - Тъмна е луната

Тримата излязоха. Каран избърса панталона си, подреди раницата си и я сложи до тази на Лиан. Седна да чака. Боеше се каква ли вест може да получи.

Разстоянието от къщата, където се бе подслонил Надирил, до Цитаделата не беше голямо. Запътиха се към главния вход.

— Нищо не казвай, преди да сме влезли — заръча той на момичето. — И нито дума за ухото.

— Добре. — Лилис стискаше ръката на Джеви и се сгуши до него, когато минаваха между грамадните стражници. — Ще избавиш ли горкия Лиан?

— Не знам, дете — тежко отрони старецът. — Нека първо го намеря.

Качи се в канцеларията на Мендарк, без никой да му попречи. Разказа на Магистъра какво е научил, но не и как.

— Така ли?! — кресна Мендарк и креслото му отлетя назад към стената. — Отвели са Лиан някъде? И са убили Осейон и Торгстед?

— Може би не са ги убили, но са намерили начин да ги обезвредят.

— Игър прекалява! — побесня Мендарк и закрачи възбудено из стаята.

— Смъртен страх от Рулке помрачава всеки негов миг.

— Как да спася Лиан? Той ми е нужен. Игър разполага с цели армии, а аз — с шепа стражници.

— Създай му проблеми, които ще погълнат цялото му внимание, докато аз намеря Лиан.

— Но как? — мърмореше си Мендарк. — А-а, сетих се. Ти върви и остави това на мен.

Щом Надирил излезе, Мендарк извади кълбото от черен опал и пръстена от седем части, с които бе проникнал в Хависард. Докосна кълбото, кристалът светна, а пръстите му заопипваха пръстена.

Надирил погледна нагоре към прозорците. Въпреки затворените капаци видя как стаята грейна отвътре във всички цветове на дъгата. Усмихна се и продължи нататък.

След броени минути покривът в щаба на Игър пламна, запалиха се казармите на Първа армия и дори една част от Цитаделата. Разгоряха се загадъчни пожари на още половин дузина места, важни за отбраната на града. В Туркад плъзнаха слухове за нашествие на гашадите. Хората по улиците пощуряха и всички войници на Игър не стигаха да ти усмирят.

Преди изгрев резетата изстъргаха и в двора за екзекуции влезе Вартила. Поне приличаше на Вартила, макар по-висока и с по-бавни движения. Лиан вече беше неспособен да се плаши и само гледаше безучастно как сваля оковите от ръцете му.

— Ти ли дойде да ме бесиш?

Вартила го накара да се подпре на рамото й.

— Не!

В светлината на фенера изражението й беше по-сурово от всякога.

— Тогава кой…

Вартила понечи да се усмихне, но гледката беше по-страховита и от мусенето й.

— Свободен си. Ще те отведа при Каран, която чака до градската порта.

— Помилваха ли ме? — ахна Лиан. — Това да не е някаква жестока шега?

— Нямам време за шеги. Доста се забавих, докато те открия. Съжалявам. Наметни се с тази роба и си сложи качулката. Никой не бива да те види.

Повече не продумаха. Промъкваха се по улици, гъмжащи от изпаднали в паника хора и войници, които напразно се стараеха да възстановят реда. Всеки от тях познаваше Вартила по лице и се отдръпваше от пътя й. Лиан дори не се чудеше какво се е променило. Преди да се доберат до портата, страхът му прегоря в безмерна ярост, каквато не знаеше, че може да изпита.

Каран се сви на пода пред огнището и към края на нощта се унесе. Не след дълго някой я раздруса.

— Събуди се! — настоя Лилис. — Готова ли си за тръгване?

— Да. Лиан на свобода ли е?

— Не знам. Трябва да те заведа до западната порта. Хората се развилняха по улиците, половината град гори. Разправят, че гашадите са се върнали. Ще внимаваме по пътя.

Каран, Лилис и Джеви излязоха в неприятната нощ. „Омразно място!“ — фучеше безмълвно Каран и си мечтаеше за Готрайм. Лилис ги заведе невредими до портата и там чакаха цял час под мокрия сняг и вятъра. Преди зазоряване от мрака се показа висока фигура, забулена като по-ниския силует до нея. Дрезгавият глас обаче ги успокои, че пред тях е Надирил.

— Тръгнете на мига — заповяда той и избута Лиан към нея.

— Как излезе на свобода? — попита го Каран. Лиан беше в такова състояние, че изобщо не отвори уста. — Какво ще направи сега Игър? — обърна се тя към Надирил.

— Мендарк му създаде предостатъчно грижи тази нощ. Отвън ви чакат коне. Заминавайте!

Каран си знаеше, че и за бягството ще има разплата, но сега това беше без значение. Нали Лиан беше свободен! Благодари на Надирил и ококорената Лилис, а после забързано излязоха през портата.

В душата на Лиан гноясваше такава рана от Туркад, че той се затвори напълно в себе си. В редките мигове, когато забелязваше света наоколо, проявяваше единствено ледена злоба към всекиго и всичко. Каран често се опитваше да научи какво е преживял, но той искаше да говори.