Иън Ървайн - Тъмна е луната

„Защо се съпротивяваш? Безсмислено е. Доведи я в Каркарон, ако ще и насила. Не ме принуждавай да изпратя при вас гашадите. Представи си какво ще сторят те на вашите приятели в Готрайм.“

Мендарк крачеше по дълбокия сняг и си блъскаше главата над загадката на Каркарон. Нямаше съмнение, че Рулке се подготвя за нещо там, но какви бяха замислите му? Мендарк съзнаваше безсилието си, уж подмладеното му тяло се изтощаваше толкова лесно…

Потрепери, открехна задната врата и се промуши вътре. Тръгна към кухнята да се постопли и да изпие чаша горещ чай, преди да си легне. Минаваше два часът през нощта. Цялата къща бе притихнала.

Доближаваше стаята на Лиан, когато чу странен звук — все едно някой хем се подсмиваше, хем хлипаше от ужас. Мендарк застина насред крачка. Проблясъците в пролуката под вратата бяха по-ярки от всеки фенер в Готрайм.

Отвори предпазливо и зърна Лиан коленичил с гръб към него. В отсрещния край на стаята просветваше незапалена свещ. Пулсиращото сияние му пречеше да различи подробностите, но нямаше нужда. Тутакси усети мощното излъчване на Рулке.

Изрита вратата и се хвърли напред. Светлината го заслепи, той закри очи. Тършуваше из ума си за заклинание на защита или прогонване. Избра едно и се напрегна така, че очите му още малко щяха да изскочат. Откъм светлината го лъхна вълна на присмех. Мендарк вложи още сила, нещо сякаш се счупи зад очите му и свещта угасна.

По някое време откри, че е проснат на пода до безчувствения Лиан. Искаше да стане, но краката не го държаха. Очите му смъдяха силно. Насили вцепенените си крайници и се затътри към вратата. Добра се със залитане до леглото си и въпреки обзелия го ужас не можа да шавне до следобеда.

Резето изтрака, но Лиан не се огледа. Не искаше да вижда никого. Вратата се разтресе и резето отскочи встрани, без да бъде докоснато отвътре. Косъмчетата по тила му се изправиха. Вторачи се във вратата с надеждата, че поне ще влезе Каран, решила най-после да си поговорят.

— С какво те изкуши Рулке? — попита Мендарк враждебно.

Лиан едва не падна от леглото. Дори нямаше представа, че Магистърът е дошъл в Готрайм.

— Какво искаш? — смънка той.

Мендарк се усмихна неприятно.

— Искам да знам какво си правил в Нощната пустош. Вашите разговори, думите и постъпките на Рулке. Искам и да науча какво се случи снощи.

— Аз…

— Изобщо не си прави труда да ме лъжеш. Уистан беше прав за тебе. Неведнъж ме предупреждаваше, когато ме уведомяваше как напредваш в школата. „Геният, лишен от морал, е смъртно опасен.“ Все това повтаряше. Пуснах те от Туркад само за да ме отведеш при Рулке. С какво се е захванал? Ще изтръгна истината от тебе, дори ако се наложи да смажа ума ти.

Лиан се втрещи. На никого ли не биваше да вярва?

Мендарк раздвижи ръце пред него в някакво заклинание за правдивост и на Лиан му се стори, че железни клещи стиснаха сърцето му. Болката се разпростря в гърдите, плъзна по врата и избухна в основата на черепа.

— Признай всичко и ще бъдеш под моя закрила. Знаеш, че аз държа на дадената дума, за разлика от Великия предател. А вие — зейните, сте се убедили от горчив опит как той възнаграждава приятелите си.

Заклинанието на Мендарк влезе в страшен сблъсък с принудата, наложена от Рулке. Накрая Лиан не издържа и падна в безсъзнание.

Нещо разтърсваше рамото му и го извличаше от прекрасния сън, в който никой не го караше да страда и не господстваше над него. Очите му се завъртяха и видяха новото зло, надвиснало в живота му — Мендарк.

— Не-е… — опита се да пъхне глава под възглавницата. — Р-р-рулке…

Тялото му се скова в конвулсии, на устните му изби пяна.

Мендарк възприе признаците като наказание, с което Рулке даваше урок на непослушния си слуга, и вложи нова мощ в заклинанието си. Лицето му беше като изрязано от лед.

— Какво искаш от мен?! Няма ли да ме оставиш на мира?

— Петнадесет години плащах, за да се изучиш в школата — давеше се от злоба Магистърът. — Плащах за гозбите и виното, за развратните ти похождения. Сега и ти ще ми послужиш за нещо, колкото и да си покварен.

Лиан се мяташе на леглото. Мендарк се взираше в изцъклените му очи.

— Няма да ти позволя да съсипеш последните години от властването ми…

Не прекъсваше натиска, докато не превърна Лиан в буца плът с лишено от всякаква мисъл изражение. Не постигна нищо. Накрая, измъчен почти колкото жертвата си, той се тръшна в собственото си легло. Поиска да пратят Талия при него, но тя бе излязла да поязди из долината с Каран и щеше да се върне чак на другия ден.