Иън Ървайн - Тъмна е луната

Талия притисна силно върховете на пръстите си в тила му. Той притихна. Очите му бавно се затвориха, ръцете му се отпуснаха. Щеше да се килне настрани, ако тя не го бе подхванала.

— Хванете го за краката — обърна се тя към хората, струпали се на прага.

Градинарят Нутан притича и двамата го понесоха към тясната спалня.

— Там няма да се оправи — припряно възрази Каран. — Занесете го в моята стая.

Стовариха го в широкото й легло. Прехапалият му на три места език кървеше, левият крак се бе схванал и не можаха да го опънат.

— Да не полудява? — смънка Каран.

— Не знам — поклати глава Талия. — Но най-добре да го вържем.

Тя намери парчета меко въже и върза китките му за рамката на леглото.

Лиан не се събуждаше. Каран седеше вяло до него.

— Не е сега моментът да се вкисваш — строго й каза Талия. — Направи нещо, разтрий му крака, докато се отпусне.

На Каран й олекна, че друг поема нещата в ръце. Улиса се в спомени, докато масажираше крака на Лиан. Щом привърши, вързаха и краката му.

„Никога не съм виждала такова нещо — рече си Талия. — На какво ли е способен, че Рулке е решен да го покори на всяка цена?“

— Наблюдавай го — нареди тя на Каран и излезе от стаята.

През нощта бдяха на смени до леглото. До полунощ Лиан изглеждаше потънал в дълбок сън. После внезапно се изви и закрещя нечленоразделно, но скоро се просна в несвяст.

Нощта се проточи. Каран опита с всички подходящи билки и лекове, които имаха в къщата, но те не подействаха повече от чаша чай. Разнообразните дарби и умения на Талия също не й дадоха шанс да проникне в съзнанието му и да открие източника на мъченията. Нищо не се задържаше в стомаха му освен по няколко лъжици рядък бульон. Каран знаеше, че накрая борбата на чужди сили в главата му ще го погуби.

На сутринта Талия още го наблюдаваше, а Каран се бе свлякла в кресло до огнището. Лиан се събуди колкото да преглътне още малко бульон, но не показа с нищо, че ги е познал. Очите му се подбелиха и той отново пропадна в мрака.

— Талия, направи нещо, моля те!

Мургавата жена разпери ръце.

— Заклинанието на Мендарк се сблъсква с принудата на Рулке, а аз не мога да ги премахна. Те го съсипват. Опитай да му даваш сънотворна отвара при всеки пристъп, може би така ще успее да си почине. Ще отида да доведа Мендарк. Убедена съм, че е останал в Толрайм.

— Няма да го водиш тук! — освирепя Каран. — До последния си ден няма да му се доверя за нищо.

— Ако той заличи заклинанието си, Лиан ще се върне в предишното си състояние.

— Не го искам в предишното състояние! Искам го здрав и читав.

— Каран, сега може да умре.

— Но и Мендарк може да го убие?! — ядоса се Каран. — Всичките ми подозрения към него се оправдаха.

— Слушай, знам колко ти е…

— Не знаеш! — разкрещя се Каран и Талия отстъпи пред яростта й. — Няма да ти позволя да ми натрапиш пак Мендарк. Махни се и ни остави!

Лиан опъна въжетата и изохка. Сърцето на Каран се сви.

— Както искаш — стисна устни Талия и отвори вратата.

След миг надникна отново.

— Можеш да опиташ още нещо, ако се престрашиш, но ще бъде твърде рисковано за тебе . Ако стигнеш до ума му с мисловната връзка, вероятно ще успееш да заобиколиш заклинанието и принудата, за да го събудиш. Иначе не вярвам да изкара до края на седмицата. Само не прави това нощем!

Каран беше решена да опита, но трудно овладяваше капризната си дарба.

На следващия ден Талия идваше да види как са на всеки няколко часа. Към края на следобеда пролича ползата от сънотворната отвара, Лиан като че се възстановяваше.

— Постигна ли нещо с връзката?

— Не мога да стигна до съзнанието му.

Талия дойде и сутринта. Не завари нито Каран, нито Лиан. Помисли, че той е на път да оздравее, щом е станал да се разходи. По пладне попита Рейчис къде са отишли.

— Каран и Лиан излязоха много рано. Нямало да се върнат няколко дни.

— Излязоха?! И къде отидоха?

— Не знам. Тя остави бележка. Нещо лошо ли се е случило?

Талия прочете кратката бележка: „Лиан и аз няма да сме тук през следващите дни, но ще бъдем наблизо.“

Тя се втурна навън. Падналият наскоро рехав снежец не скриваше следите им — те прекосяваха двора и продължаваха отвъд каменната ограда към пътеката, водеща до Каркарон и Шазмак. Тръгна по дирите им, колкото да се увери в посоката, и после се отправи през дълбоките до колене преспи към Толрайм, за да намери Мендарк.

Бдението на Каран продължи цял ден — държеше ръката на Лиан, галеше челото му или се опитваше да го храни. И през цялото време се стараеше да достигне съзнанието му. Струваше й се, че сега той е по-добре. Само веднъж имаше пристъп, но по-слаб и кратък. Няколко капки отвара от макови семена пак го върнаха в целителния сън.