Иън Ървайн - Тъмна е луната

Лиан не се събуди до вечерта, ако това изтезание можеше да се нарече сън. През нощта Мендарк дойде в стаята му за трети път. И този път кошмарът сякаш нямаше край.

Каран се прибра късно и когато донесе вечерята на Лиан, завари закуската му недокосната. Той спеше неподвижно. Не й направи впечатление, защото често се случваше Лиан да не сложи залък в устата си по цял ден. Уморено се помъкна към постелята си.

Другите му посетители не пропуснаха да дойдат посред нощ. Повтори се същото както преди, но още по-страшно.

Следобед на другия ден Каран и Талия седяха пред огнището в дневната — малка стая с изглед към двора през тесните прозорци. В ясен ден се открояваха и високите планини, но сега неуморният вятър лепеше снежинки по капаците, закрили малките стъкла. Само крайният прозорец пропускаше светлина.

Каран подпираше тефтер на едното си коляно. Ту пишеше усърдно с молива, ту се взираше унесено в пламъците или през прозореца.

Във воя на вятъра се вплете писък.

— Това пък какво беше? — промърмори Каран и се почеса по шията с молива.

— Вятър, нищо повече — успокои я Талия, но се изправи пъргаво и излезе.

На Каран не й се занимаваше с плановете за имението. Откакто си беше вкъщи, всички се трудеха до изнемога в името на оцеляването и все не й оставаше време. Сега го имаше, но колкото и упорито да пропъждаше от мислите си света, той някак се вмъкваше в ума и отново. Лиан също.

Не го бе виждала буден, откакто Мендарк се бе върнал от Каркарон. Все го заварваше спящ. Бяха разменили няколко думи преди три дни. Откакто се бе върнал Мендарк… Моливът падна от пръстите й. Защо си бе позволила да бъде толкова сляпа?! И отгоре на всичко бе прекъснала мисловната връзка, чрез която наблюдаваше Лиан.

Из къщата се разнесе див крясък. Каран се надигна, разпилявайки моливи и книжа. Вратата се удари в стената.

— Ела веднага! — заповяда Талия и пак изтича по коридора. — Лиан май има пристъп, но вратата е залостена.

Заедно блъснаха вратата с рамо и я изкъртиха. Каран се промъкна пред Талия. Лиан лежеше на хълбок, присвил колене към гърдите си, стиснал юмруци. Мършавият Мендарк се бе надвесил над него като орел над заек. Каран усети мигновено и особеното присъствие на Рулке.

— Как смееш… — изсъска тя.

— Ти дори не знаеш какво става в собствения ти дом! — сопна й се Мендарк. — Изтощих се до смърт, докато се опитвах да го изтръгна от лапите на Рулке.

Каран впиваше поглед ту в него, ту в Лиан.

— И защо не ми каза нищо?

— Защото те нямаше! Рулке се свързваше с него през последните две нощи, поне в това съм сигурен, но е започнало отдавна. — Мендарк залитна и напипа стола. — Как си могла да стигнеш до такова нехайство? Нима не виждаш и онова, което е под носа ти?

Каран наведе глава засрамена.

— Какво си му направил? — прошепна, загледана през сълзи в Лиан.

— Опитах се да прочистя съзнанието му от принудата. Напразно. Рулке е прекалено силен.

— Убиваш го… — изхлипа Каран.

— Цената не е висока — бездушно подхвърли Магистърът.

— Ах, ти… — Езикът й се оплете, но ръката й докопа тежката маша, подпряна до огнището. Талия я хвана навреме. — Махай се от къщата ми! И не се връщай! Стъпиш ли още веднъж на моя земя, ще те убия!

Омаломощеният Мендарк нямаше желание нито да спори, нито да й се опълчи. Блъсна я презрително и излезе.

— Талия! — разнесе се дрезгавият му вик в коридора.

— Аз оставам! — кресна му и тя.

Лиан не шаваше и не отваряше очи. Каран хвана китката му. Под студената кожа пулсът пърхаше едва, като крилца на пеперуда.

— Ами сега?… Какво му е причинил Мендарк?

Талия коленичи, обхвана с пръсти главата на Лиан и опря ухо в слепоочието му, сякаш се канеше да слуша как работи мозъка му.

— Нещо не е наред… — Пак се наведе над Лиан. — Заклинанието на Мендарк е било неуспешно. — Изви глава да погледне пребледнялото лице на Каран. — Прекалено мощно е за мен. И май има друго, което му противодейства… Но е скрито с незнайни за мен похвати. — Нагласи главата му на възглавницата и стана. — Това е далеч над моите способности. Значи го е направил…

— …Рулке! — довърши Каран.

Никъде из долината нямаше лечител, който би могъл да помогне. Малиен се бе качила в планината с другите ловци и сигурно щяха да се забавят няколко дни.

Следващият гърч подхвърли Лиан във въздуха. Единият му юмрук се заби в корема на Каран като железен лост и я запрати в стената.

Той се надигна на колене. Устата му бе раззината, дереше с нокти лицето си. Отскубна цял кичур коса от главата си. От гърлото му обаче не излизаше звук, само бълбукащи хрипове. Лиан впиваше пръсти в темето си, все едно се опитваше да извади от мозъка си някакъв трън.