Иън Ървайн - Тъмна е луната

„Може би затова скръбта ти не стихва.“

— Как се случи?

— Не знам точно, но съм убеден, че зейните успяха да ми отмъстят за нещо, което им причиних във вече забравена епоха. Кой друг би пожелал да го направи? Ето защо бях толкова… Е, ясно ти е. Дъщеря ми я нямаше и въпреки всичко, което направих — а аз можех какво ли не, повярвай ми — дори не успях да науча и вест за нея. Убедих се, че няма смисъл и полза от богатството и властта, от мъдростта… а и от Тайното изкуство. Отказах се от тях, от всички задължения и отговорности, и избрах простичкия живот в Тулин. Нямах по-сериозна работа от цепенето на дърва и поддържането на огнищата, имах задължения единствено към съдържателя, той пък ми се отплащаше с храна, питие и подслон. Откровено казано, скоро открих, че тъкмо този живот ми допада.

Каран поизви вежда. „Ти май си вярваш, но се съмнявам, че е толкова лесно да отхвърлиш миналото величие.“

— И какво те накара да напуснеш Тулин след толкова време?

Шанд се зазяпа в пламъците. Сега горяха нацепени дъски от съседната къща, разрушена през войната. Една треска стърчеше като шип и той наблюдаваше как от нея се вие пушек и дървото се овъглява бавно.

— Какво ме накара ли? — промълви разсеяно. — Ами баща ти, кой друг.

— Баща ми ли?

— Познавах го добре. Нали ти разказвах?

— Помня, разбира се.

— Няма да те лъжа, че с него бяхме най-близки приятели. Не можеше да се случи, защото се различавахме по нрав. Но той ме разбираше, когато спомените ме терзаеха най-силно. Вестта за смъртта му ме потресе. За човек като него си мислиш, че ще живее вечно. И когато чух зова на мислите ти от развалините над Тулин, припомних си, че имам свой дълг.

Щом се уверих коя си, миналото се пробуди у мен и ме хвърли в тежка душевна борба, която се развихря с всеки ден. Това размотаване, за да чакам какви ще бъдат прищевките на Мендарк, когато мога да си бъда у дома в Тулин и да си върша работата, ме докарва до бяс!

Той удари с юмрук по масата и празните чаши подскочиха.

Каран будува до късно. Въпреки изпитото вино пак се зае със своите планове и неспирно напрягаше ума си да измисли как би могла да ги осъществи. Шанд спеше отдавна, а Лиан още не се бе върнал. Накрая и тя си легна, но късно през нощта я събуди някаква врява на улицата. Сърцето й заблъска в гърдите. Къде ли беше Лиан? Ясно къде — в някоя пропаднала кръчма, налива се с намерени за през нощта приятелчета, които сигурно са най-долни отрепки. Тя пак се унесе.

Сутринта пък я сепна приглушен разговор навън, после Шанд отвори вратата. Тя изви глава, за да не гледа в яркия фенер.

— Лиан ли дойде?

— Не, няма го още.

Предчувствието от нощта отново присви стомаха й. Каран скочи от леглото и се облече светкавично.

— Какво ти става? — учуди се Шанд.

— Нещо се е случило. Отивам да го търся.

— Никога няма да го намериш в този град.

— Ако аз съм в беда, той ще ме потърси.

Тя облече палтото и взе шапката от закачалката.

— Искаш ли да дойда с тебе? — попита старецът неохотно, а погледът му се стрелна към бутилката на лавицата.

— Предпочитам да съм сама. А ти с кого говореше преди малко?

— С вестоносец. Мендарк е пристигнал преди няколко часа. Казват, че изглеждал като сдъвкан и изплют.

— Ще си има ли неприятности с Игър?

— Твърде вероятно е, но аз си знам, че ще потърсят път към разбирателство, докато им е взаимно изгодно.

Каран обикаля цял ден из калните улици, разпитва във всяка кръчма, която зърна, но от Лиан нямаше и помен. В този лабиринт от криви улички дори дарбата нищо не й подсказваше.

Върна се в квартирата, щом се свечери. Не смееше да ходи сама из онези квартали по тъмно. Започваше да я тресе и очакваше простудата да я събори. Когато Шанд я попита научила ли е нещо, тя завъртя глава и отвърна:

— Никаква следа от него. Ти нищо ли не чу?

— Не.

— Сполетяло го е нещо лошо.

— Така изглежда. Дано не е…

Тя се подразни.

— Не започвай! Не е свързано с Рулке!

— Откъде знаеш?

— Знам! Лиан е в опасност. Шанд, трябва да ми помогнеш. Имаш познати тук. Моля те.

Старецът явно се питаше как да постъпи и тя добави:

— Убедена съм, че и баща ми би те помолил за същото.

Колкото и да умуваше, Шанд не измисли как да се измъкне.

— Е, мога да попитам старата си приятелка Юлис, ако още е между живите. Ще отида при нея сутринта.

— Не може ли сега? — отчаяно се примоли Каран.

Лиан скиташе из тъмния Туркад с неговия вятър, дъжд и дим от безброй комини, заради който по улиците сякаш се стелеше мазна жълтеникава мъгла. Не знаеше къде да се дене, защото имаше в джоба си само няколко грайнта от разказването на мръсотии. Не му се искаше и тази вечер да се подлага на същото унижение. Вървя часове наред и влажните му дрехи се вмирисаха на пушек.