Иън Ървайн - Тъмна е луната

Лиан тънеше в униние. Не издържаше да е затворен между четири стени с Шанд, който не криеше презрението си. Нямаше избор. Излезе да се поразходи, но противното време го потисна още повече. Останал без пукната пара, той беше принуден да плаща с разкази за пиенето в кръчмата, а хората там искаха да слушат само най-просташки вицове и историйки. Върна се късно вечерта още по-обезсърчен.

— Къде беше? — сопна му се Шанд, щом отвори вратата.

— Дрънках измишльотини, за да пийна нещо.

— Дано не си се раздрънкал и за Огледалото!

Лиан понечи да му се озъби, но се отказа и отиде в другата стая. Тръшна се на леглото. Напоследък бе успял да намрази стареца.

— Ето, пак се почна! — кипна Шанд. — Ще издаде всичките ни тайни!

— Не го ли чу какво ти каза? — язвително подхвърли Каран.

— Добре го познавам!

И през втория ден беше същото, и през третия. Лиан си облече палтото и Шанд пак го подхвана.

— Предпочитам да стоиш тук. Не бива точно сега да се говори за нас.

— Да, но ми писна от вашите отровни погледи и заговорническото шушукане зад гърба ми.

— Доверието трябва да се заслужи! — разяри се старецът.

— Ха, как ли пък някой зейн ще заслужи твоето! Опитах се, и какво получих? Откакто се запознахме, ти все се заяждаш с произхода ми.

— И се оказа, че съм бил прав — кресна Шанд, — както казах и на Каран в Тулин.

— Шанд!… — вцепени се тя, но злото вече бе сторено.

— О, призна ли си най-сетне, ухилен лицемер такъв! Но аз си знаех още оттогава. Каран, чух в Тулин, че се съгласи да ме предадеш. Как можа?

Тя скочи толкова рязко от стола, че катурна масата. Свещта тупна на пода и Шанд се хвърли да я вдигне.

Лиан ги изпепели с поглед и затръшна вратата. Каран не беше на себе си.

— Не мога така, Шанд! — изхлипа тя. — Двамата, които са ми най-близки, са готови всеки миг да се хванат за гърлото.

Старецът нямаше намерение да отстъпва.

— Предупредих те. И преди съм виждал подобно обсебване.

— Предпочитам да се доверя на собствения си разум. Престани да изкарваш Лиан от кожата му, не го закачай.

— Разумът ти е замъглен от чувствата ти към Лиан.

— А твоят — от вкоренената ти злоба към зейните! — избухна Каран. — Проклет да си, Шанд! Ти си само един дърт гадняр! Повече не искам да чувам и думичка от тебе.

Той се стъписа, после й обърна гръб, отиде в съседната стая и затвори вратата. Излезе оттам след около час.

— Съжалявам, Каран. Държах се глупаво.

Тя го погледна нещастно, плъзна пръсти през рошавата си коса и пак наведе глава над бележника. В сиянието на свещта косата й блещукаше като червено злато.

Шанд постоя вторачен в нея. „Ех, да имах такава дъщеря…“ Пак се надигаха твърде нерадостни спомени и той посегна към бутилката на лавицата над огнището. Каран се озърна, щом чу чегъртане на стъкло по камък. Старецът не надигна бутилката, а я протегна към нея. Тя завъртя глава по навик — дори половин бутилка й размътваше главата и отнемаше желанието й за работа през целия ден. Все пак долови нещо в изражението му и се разколеба.

— Не искам направо от шишето — промърмори Каран, отмести масичката към стената, намери две чаши в шкафа и ги напълни.

Седнаха един до друг, отпиваха вино и мълчаха.

— Искаш ли още? — промълви Шанд, когато опразниха чашите.

— Защо не? Още с първата чашка изчезна всяка надежда да си подредя сметките тази вечер.

Щом изпиха и вторите чаши до половината, тя остави своята.

— Шанд, какво ти е?

Той тръсна глава, после се взря в нея с хлътналите си зелени очи.

— Имах дъщеря. Загубих я отдавна… А как я обичах!

Набръчканото лице се разкриви от скръб, която щеше да трови живота му до последния миг. Каран му съчувстваше с цялата си душа.

— За всичко съм виновен аз. Не се грижех както трябва за нея и ми я отнеха. Един ден имах всичко на този свят, а на другия — нищо. Никога няма да я забравя. И ще помня как не спазих обещанията си. Тя беше толкова хубаво дете… Днес е рожденият й ден.

— Затова ли се отказа от Тайното изкуство?

Старецът се сепна.

— Как се досети?

— Знаеш необичайно много, живял си твърде дълго, освен това… — Каран се почувства неловко и се опита да обърне всичко на шега — …си прекалено мъдър.

— Виж, мъдър не съм. Помисли какво сторих на тебе и на Лиан. Извинявай. Ще се помъча да бъда по-сдържан. — Усмихна се на някаква своя мисъл. — Понякога ми напомняш за нея. Да, ти позна. В прастари времена се занимавах с Тайното изкуство и имах своите скромни успехи. Днес за това знаят само Мендарк и Надирил. И ти. Умолявам те да не го споделяш с никого. Обичах безумно, бях богат, могъщ и горделив. Все се надценявах и постоянно се набърквах в ходовете на съдбата, за да ги променя. Занимавах се с делата на кого ли не, но не и със своите. Накрая загубих всичко, дори дъщеря си. Оттогава се смениха много поколения, а болката не отслабва. Ти си първата, с която споделям.