Иън Ървайн - Тъмна е луната

Чувстваше се жалък като всеки бродяга или пияница, край които минаваше, без да среща погледите им, а и те се извръщаха равнодушно. Късно след полунощ кривна в уличка, която му се стори смътно позната. Ами да — Талия го бе довела тук, за да се промъкне крадешком в Цитаделата преди злополучния Голям събор. Ето я и къщата… само че от нея бяха останали само опожарени стени. Клекна на завет в един ъгъл.

Спомняше си тайния тунел, който започваше в подземието. Намери го, като тупна неволно през нацепения капак, удари си коляното в парчетии и си поряза ръката. Опипваше слепешком и за негова изненада част от стената поддаде под тежестта на тялото му.

Бръкна в джоба си за парченцето свещ, което винаги носеше, отскочи да го запали от уличен фенер и се върна в подземието, като пазеше пламъчето с шепа от вятъра и дъжда. Наложи се да разчисти немалко отломки, за да избута фалшивата стена и да пропълзи в тунела. Затвори люка зад себе си, изправи се и постоя нерешително, загледан в подскачащите сенки по пръстените стени.

Новият шанс да проникне в Цитаделата бе чиста случайност, но Лиан вече прехвърляше в ума си възможността архивите да крият отговори на немалко от измъчващите го въпроси. Сред тях изпъкваше и стремежът да научи какво всъщност се е случило по времето, когато е създадена Нощната пустош.

Защо пък не? Какво имаше да губи, дори и да го заловяха? Вдигна свещта пред себе си и тръгна по тунела. В края му откри вдлъбнатините, които при натискане отваряха тайната врата. Плочата се завъртя и Лиан се дръпна навреме, защото помнеше неумолимия й натиск. Зърна и тъмното петно от отдавна съсирена кръв, останало от смазания крак на стража при предишното му идване тук.

Свърна към архива, но се сети, че вратата обикновено е заключена. Все пак продължи и с облекчение я завари отворена, а в един от коридорите мъждукаше фенер.

Обиколи и се увери, че няма никой. В един от ъглите на огромното помещение се натъкна на хранилище със стени от стомана, чиято врата, макар и със сложна ключалка, също зееше. И този път Лиан не устоя на любопитството си.

Вмъкна се и скоро откри защо хранилището е толкова укрепено — съдържаше най-тайните протоколи на Съвета. На множество рафтове бяха наредени томове с един и същ надпис: „Забранените опити“.

Замая му се главата от вълнение. Недостъпни знания! Дори за миг не се замисли, че със самото си проникване тук извършваше престъпление. Не му хрумна и да се запита защо вратите са отворени, а и защо толкова лесно се е добрал до подобни архиви, обикновено забулени със заклинания. Свали първата книга от рафта и я разтвори с треперещи ръце.

Времето минаваше неусетно. Но изведнъж нещо го накара да се огледа. Игър нехайно се бе облегнал на рамката на вратата. Сърцето на Лиан сякаш пропадна в петите.

— Здрасти, Лиан — промълви Игър със зловеща усмивчица, а изражението на мътните му очи беше неразгадаемо. — Какво правиш тук?

Лиан се вцепени от ужас.

— Търся документи… за Нощната пустош — смънка той, но и в собствените му уши оправданието прозвуча неубедително. — Имам разрешение от Мендарк.

— Да ровичкаш в тайния архив на Съвета ли? Ама че лъжец! А корабът на Мендарк дори не е акостирал в пристанището! Ела с мен. Ще те настаня в моите тъмници по-уютно, отколкото заслужаваш.

Ръката му се стрелна и стисна китката на младежа като с белезници. Поведе го към подземията. Лиан очакваше безпощаден разпит, но някой дойде при Игър със спешно известие и той не се върна вече.

Нищо не се чу за първата среща на Игър и Мендарк. Сигурно бяха стигнали до някакво споразумение, защото Игър освободи горните етажи на Цитаделата и се премести в старата крепост, но хората му контролираха долните етажи и тъмниците.

Мендарк отново заемаше официално поста Магистър и се зае да възстанови връзките и влиянието си. Мълвата преувеличаваше неговите успехи и не липсваха желаещи да му служат. Странното обаче беше, че никой не виждаше лицето му. Неговите помощници разпределяха задачите, а когато се появяваше пред хора, Мендарк носеше голяма качулка с воал отпред.

Каран не заспа цяла нощ, но Шанд не се върна. Ставаше й по-зле от простудата. Тя придремваше на стола пред огнището, когато старецът се прибра най-сетне, напълно изнемощял.

— Някакви новини? — изгъгна тя с болното си гърло.

— Научих къде е Лиан.

Той окачи мокрото си палто пред огъня.

— Но къде е той? Добре ли е?!

— В цитаделата. Затворен е в тъмниците на Игър.