Иън Ървайн - Тъмна е луната

Преди да обезумее, той бил богат човек, но прахосал всеки грайнт, за да угоди на налудничавото си увлечение. Родът ни се разорил заради неговите чудатости. След смъртта му Каркарон бил изоставен. И днес ни принадлежи, но никога не ходим там.

— И все пак защо гашадите са се намъкнали? — промърмори Лиан.

— Представа нямам.

— Трябва да пратим вест в Туркад — обади се Малиен.

Каран се въртя в леглото цяла нощ. Дали се бяха настанили в Каркарон, за да проправят пътя на Рулке, или защото така бяха по-близо до нея и Лиан? Представи си как се втурват по пътеката, за да я хванат. Със самото си присъствие в Готрайм тя излагаше на нова опасност имението и цялата долина.

Но още преди края на нощта пристигна бързоходец с писмо. Мендарк се връщал с кораб от източните земи и Игър им заповядваше да се явят в Туркад.

— Само това ми липсваше — потръпна Каран. — Няма да отида! Мразя Туркад и не искам да се забърквам повече в тези мрачни дела.

— Никой от нас няма къде да избяга — възрази Малиен. — Поначало всичко започна, защото някои хора си затваряха очите.

Вестта пробуди и уж притихналите страхове на Лиан. Край на отдиха, пак го чакаха сънища и мъки. Изведнъж проумя смисъла на видението. Металните парчета бяха готови части за машината на Рулке, а той бе помагал на гашадите да ги пренесат в склада. Това ли вършеха те в Каркарон?

След неприятна, почти през цялото време мълчалива борба със студа и дебелите преспи Каран, Малиен и Лиан се промъкнаха тихомълком в Туркад през вход, който Малиен знаеше. Завариха града зашеметен и порутен, но не и покорен. Жителите му си бяха все същите вироглавци, вършеха порочните си дела крадешком, както винаги. Дори Игър не бе успял да прочисти Туркад от покварата.

В една от десетките гостилници на крайбрежната улица намериха Шанд. Той прегърна небрежно Каран и с явно безразличие стисна ръцете на Малиен и Лиан.

— Какво те прихваща? — попита Каран, когато тръгнаха с Шанд към квартирата му.

— Прахосвам безценни дни от малкото, които ми остават, за да се съобразявам с глупаци и да помагам на злодеи — сърдито отвърна той. — Отърва ли се и от този проблем, отивам си в Тулин и няма да стъпя повече тук.

— Ще ми кажеш ли какъв е проблемът?

— Всеки гледа да докопа нещо.

— За кого говориш?

— За Игър, Мендарк, да не споменавам и зейнката Хения! През последната година тя се изметна от уговорките си поне половин дузина пъти. Измамна кучка, като всичките си сънародници.

Лиан провеси нос и се извърна. Каран се помъчи да пропъди неловкостта с майтапчийски тон:

— Ами хората са си такива по природа, би трябвало да знаеш, че са непоправими.

— Моята природа пък ми подсказва да си ходя вкъщи и там да се скрия от проблемите. Тулин ми е необходим, както ти се нуждаеш от Готрайм.

— Обсъдихте ли с Мендарк изчезналите от Чантед рисунки?

— Корабът му още не е пристигнал.

Шанд се бе настанил в наглед западнала къща с опушени каменни стени и олющена мазилка. Под вечно сивеещото зимно небе на Туркад тя имаше доста мърляв вид.

— Що за бърлога… — изсумтя Лиан, макар че преди година щеше да сметне тази сграда за същински палат в сравнение със студентската му квартира. — В този град не са ли чували за боядисване?

— Ти ли ще си платиш покрива над главата? — неприветливо подхвърли старецът.

— Нямам пари.

— Тогава си дръж езика зад зъбите. Не искам да привличаме внимание. Съюзи и съглашения, сключени в разгара на битката, след преживелиците в Катаза или насред безводната пустош може и да не важат, след като Игър си възвърна могъществото и разполага с армиите си.

— Надут пуяк — изсъска под носа си Лиан.

Каран понечи да каже нещо, но стисна устни. Открай време ненавиждаше Туркад. По всичко личеше, че престоят им ще е непоносим.

Вътре обаче се убедиха, че квартирата на Шанд е добре обзаведена и приятна за окото, макар и студена заради вечния недостиг на дърва в града. Щом се настаниха, Малиен отиде да види как е Тенсор. Каран реши да не ходи никъде, за да не харчи пари. Често се изкушаваше да продаде сребърната верижка, но сърце не й даваше, защото я свързваше с Лиан. Погледнеше ли я, припомняше си катеренето по Голямата кула… и следващата нощ.

Предпочиташе да седи с бележника си пред жалкото огънче в стаята. Трудно се откъсваше от мислите за възстановяването на Готрайм и обработването на градините нагоре по склона. Както и да пресмяташе, не можеше да си позволи тези разходи. И все пак усилията да съгради наново имението я радваха повече от всичко в досегашния й живот. Това беше нещо истинско, тъкмо каквото й бе нужно.