Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Разбира се, Ялкара се е старала да попълва Преданията — промърмори Фейеламор, която я последва вътре.

Взе наслуки един том и го прелисти набързо.

— Каронски писмена, както можеше да се очаква. Никой не ги е разгадал. — Закрачи покрай рафтовете. Само последната книга се различаваше — беше много по-малка от другите и по-тънка. Тя я отвори.

Знаците в нея бяха странни — припряно нанесени извивки и завъртулки. Нещо се мярна за миг в паметта на Фейеламор, но мисълта й се изплъзна.

— Това не е каронската азбука. Защо ли? Какво я е подтикнало да избере по-достъпна за други писменост?

— Може би е искала да опази написаното тъкмо от кароните — обади се Мейгрейт. — Но явно е имала желание някой да го прочете. Защо въобще човек ще се занимава с Преданията, ако не за да остави следа в историята?

Взе друга книга, една от най-ранните. Явно бе преподвързана по някое време, защото листовете изглеждаха подрязвани допълнително и редовете стигаха почти до краищата им.

Освен рафтовете в залата имаше само малко бюро от дърво на леопардови шарки и табуретка. Мейгрейт отнесе там томчето и забърса бюрото с пеша на куртката си. Седна на високата табуретка и се зае да прелиства книгата с едната си ръка, а с другата държеше светлика над нея. Нямаше схеми, рисунки или дори драсканици. Страница след страница плътни редове и някакви знаци в горния край. Вероятно дати. Върна дневника на мястото му и извади друг.

Особеният усет, събуждащ се и затихващ на вълни в тази противна бърлога, подсказа на Фейеламор колко е близо до онова, което търсеше. Прилошаването пак се засилваше, може би от напрежението, с което използваше дарбите си. Ако не стигнеше скоро до заветната цел, никога нямаше да я открие.

Мейгрейт разглеждаше книги, а Фейеламор излезе да провери стаите нататък по коридора. Интуицията й вече я водеше непоколебимо. Представяше си какво има зад вратата, още преди да я отвори. Спря рязко пред петата поред врата.

Нещо бе скрито в този лабиринт от складове и килери. Започна да тършува старателно. В дъното на поредния килер се натъкна на няколко тайни прегради, но не си загуби времето с тях. Знаеше, че мечтаната вещ не е вътре.

Прекара тягостни часове, ровейки, вече губеща търпение, сред прастари съдове с подправки, чекмеджета с кухненски пособия и стаи, натъпкани с грижливо сгънати чаршафи и покривки. Никакъв резултат. Тъкмо влизаше през поредната врата, когато подскочи с вик. Усети някакъв мек, но и бодлив допир по гърба си. Отстъпи крачка назад… аха, ето го пак! Или във вратата, или в стената. Имаше далеч по-чувствителни пръсти и от най-изкусния джебчия, плъзгаше ги внимателно по повърхностите. Да, беше в стената, и то прикрито набързо, защото в мазилката се долавяха малко повече грапавини. Напипваше ръбчетата.

Сдоби се с инструменти, изкърти мазилката, изсече хоросана между камъните в зида и извади този, който си бе набелязала. В кухината имаше малка оловна кутия, запечатана със заклинание. Измъчи се до непоносима болка, за да го премахне, но накрая все пак отвори скърцащия капак.

Видя три златни накита — тежка верижка, гривна и вита огърлица от червено злато. Когато бе проникнала с измама в библиотеката на Чантед, за да се сдобие с още сведения за Ялкара, беше разгледала рисунките, на които тя бе изобразена с тези украшения от ааканско злато. Твърде добре съзнаваше ценността му.

Хвана верижката и я порази такъв удар, че я отхвърли през вратата. Дълго не събра сили да се изправи. Кожата по пръстите й се поду зачервена и се сбръчка. Гадно боцкане пробягваше по нервите й. Все едно. Ще измисли как да борави безопасно с това злато. Затвори капака, прибра кутията в раницата си и се запъти към библиотеката, преливаща от самодоволство. Беше получила каквото искаше.

На входа я преви гърч, който само предизвестяваше какви страдания я чакат тепърва. А Мейгрейт още си седеше до бюрото и прехвърляше дневниците. Фейеламор пък взе тънкото томче и отново се взря в странните писмена. Възкликна приглушено и Мейгрейт надникна иззад ъгъла. Златото май бе изострило усета на Фейеламор — вместо предишното любопитство видът на тези знаци я смрази от тревога.

— Кънти в главата ми като сирена… — промърмори тя на себе си и тръгна покрай рафтовете. Извади няколко тома, без да подбира. — Всичко друго е с каронската азбука, но тази писменост не съм срещала другаде освен в Огледалото ! А сега ми се струва, че би трябвало да ми е достъпна. Непременно ще я прочета. Не се съмнявам, че в тази книга ще намеря необходимото.