Иън Ървайн - Тъмна е луната

Изведнъж стените отново се разтърсиха от връхлетяла нереалност — двете жени бяха изхвърлени за недоловим миг от всякакво пространство и време. Хависард го нямаше или пък се пренасяха в моменти, когато отдавна е рухнал. Прозрачни вълни помитаха стените и им показваха други епохи. Тълпи копачи, излизащи от сребърните рудници. Построяването на Тар Гаарн. Или прастара ера, когато тук бе имало само гористи хълмове, ревящи водопади и пантери издебваха кози по склоновете. Всичко се разбърка диво и разтърси умовете им, привикнали с подредения свят. Време и пространство се гънеха и им подмятаха видения, в каквито тънат безумците. Всичко трепна още веднъж и Хависард отново беше на мястото си.

Старо, прашно, простичко уредено място: каменни подове в черно или сивкаво-синьо, тук-там малки килими. Каменни стени в сиво или леден оттенък на синьото. Нарядко се виждаше прекрасен малък гоблен или резба по камъка. Имаше релеф от метални нишки — галопиращ кон, също само в сиво, синьо и бяло. Мейгрейт се пресегна към светлинната лента на стената. За нейна изненада тя грейна по цялата дължина на коридора. Тръгнаха по него и заслизаха по дълга стълба. Не си казваха нищо. Мейгрейт губеше усета си за посоката, сякаш порталът бе завъртял мозъка й наопаки. Боляха я дългите кости в ръцете и краката.

Докато слизаха, действителността отново се измести, но по съвсем различен начин. Неустоимо и плашещо четирите измерения се извиха и разтърсиха. Мейгрейт се почувства като пребита. Загуби равновесие и се търкулна превита по последните три стъпала, притиснала длани към корема си. Всички светлини угаснаха. Фейеламор се тръшна на стълбата, за да не падне. Вдигна своя светлик по-високо и зяпна Мейгрейт. В очите й се преливаха златисти искрици.

— Това пък какво беше?

В Елудор площадката отскочи нагоре и се килна странично от неустойчивостта в прехвърлянето на Мейгрейт. Причини я огромното напрежение, с което тя поддържаше портала въпреки чудатостите на Хависард. После площадката зае предишното си положение и замря, но парчето камък, което Фейеламор бе пренесла чак от Катаза — опората на техния портал, полетя бавно към бурното течение на реката.

— Някой май се опита да влезе — подхвърли Мейгрейт.

Нямаше представа защо го каза, нито как го беше узнала.

Фейеламор пак вдигна ръка към светлинната лента, но не можа да я задейства и потръпна.

Мейгрейт знаеше какво я гложди. Нахлула в твърдината на своята неприятелка, господарката й се боеше. Въпреки че Ялкара бе изчезнала от Сантенар преди векове, Фейеламор до ден-днешен се страхуваше от нея! Мейгрейт си позволи тайничко да позлорадства. Тя самата изобщо не се плашеше, макар да не разбираше защо й е толкова приятно в това място.

— Изтощена съм — изломоти господарката й. — Прехвърлянето взе всичко от мен.

Мейгрейт извади още един от своите светлици — този беше мраморен и изпускаше бледо зелено сияние. Пасваше си с нейната по-тъмна кожа, но много загрозяваше Фейеламор.

Двете хапнаха плодове и хляб от раницата на Мейгрейт.

— Не мога да си го позволя точно сега! — изгъгна Фейеламор.

Заскърца със зъби и се удари ядно с юмрук. Очите й се извиха встрани. От ъгълчето на устата й се проточи слюнка.

Остана около минута в това състояние. Мейгрейт я наблюдаваше угрижено. После погледът на господарката й се избистри, тя пое дъх със свистене и избърса брадичката си.

— Ти надделя над прилошаването от магията? — промълви Мейгрейт с изострено любопитство.

— Потиснах го като напън за повръщане. Но също като гаденето следващия път ще бъде двойно по-силно. Да вървим. Трябва да намерим нещо, което е скрито тук, но не знам къде. Ще започнем с работните й стаи, библиотеката и нейната… — Фейеламор търсеше думата — …лична стая.

— За спалнята ли говориш?

— Що за проклета реч… Да, спалнята! — вбеси се господарката й.

Мейгрейт реши да й опъне нервите още малко.

— Как протече последното ти стълкновение с Ялкара?

— Нямам никакво желание да се връщам отново към това — сприхаво отвърна Фейеламор.

Тя обаче трудно успяваше да мисли за друго, откакто минаха през портала. Всъщност не й понасяше да говори открито за провала си. Насили се да отвори уста след дълго мълчание.

— Не знам как започна всичко, но беше отдавна, малко след като Ялкара се прехвърли на Сантенар. Толкова време мина! — Потърка челото си с прашна длан. — Щом се срещнахме, сякаш всяка от нас откри в другата враг по рождение. Тя ми вдъхваше страх, какъвто не изпитвах към другите карони, дори към Рулке. Те ми бяха противници според случая, противопоставяхме се взаимно на стремежите си. Но Ялкара се появи тук с някаква своя цел, в която твърде важно място заемах аз. Дойде да ми се опълчи, да ми пречи и да ме забавя, да заличи желанията и надеждите ми. Защо съдбата отреди тъкмо нея за надвиснало над живота ми зло?… — Фейеламор тръсна глава с внезапна досада. — Хайде, да не се бавим!