Иън Ървайн - Тъмна е луната

Мейгрейт я последва. Завари я на място, където реката се стесняваше между две бабуни. Тук тя беше широка само десетина крачки, затова пък дълбока и буйна. Древните дървета на гъстата гора обрамчваха руслото. Двете окачиха площадка над теснината. Изплетоха я от увивни лози във формата на три огромни хамака, опънати един върху друг. Закрепиха я с още въжета от лози. Над нея поставиха още една, свързаха ги с тънки отвесни пръти и настлаха покрив от тръстика. Погрижиха се всичко да е достатъчно гъвкаво, за да не бъде разкъсано от вятъра.

Фейеламор слезе и изгледа смръщено този сплетен от растения павилион над реката.

— И така бива — отсъди тя накрая, — макар да не ми харесва, че твърде много напомня за творението на Тенсор. Но пък подобните неща си приличат. Ще ни бъде по-лесно да отворим портала. Ако имах време, щях да му придам красота и по-изящна форма. Е, в края на краищата не се опитваме да проникнем в Нощната пустош. Само скъсяваме дълъг път. Всъщност няма и друг начин да проникнем в онова място.

Мейгрейт стоеше като закована.

— Нямах… представа, че и аз ще дойда с тебе — запъна се тя.

— Какво, да не те е страх?

— Страх ме е, разбира се — сопна се Мейгрейт. — Ти ми втълпи, че това е забранено.

— Единствено за фейлемите.

— Въпреки това се боя. Видях как пострада Игър, когато минаваше през своя портал.

— Пфу! Той е нищожество в сравнение с тебе. Качвай се при мен!

Настаниха се на площадката и Фейеламор извади от кесията си парче блед камък. От едната страна беше полиран, от другата бе ъгловат и лъщеше като стъкло.

— Донесох го от Катаза — обясни тя. — Частица от портала на Тенсор, отчупи се при ненадейната поява на Игър… или на Рулке. Не помня.

— Рулке! — смънка Мейгрейт и стомахът й се сви.

Господарката й не проумя нейната реакция.

— Все едно е. Има значение единствено, че е бил в портала. Подобните неща се привличат… Надявам се това да ни стигне.

Близна парчето, нагласи го грижливо на площадката и стъпи върху него с бос крак. Насочи силата си и създаде връзка между себе си и Мейгрейт.

— Първо да видим къде ще се пренесем.

— Аа, къде всъщност? — попита Мейгрейт, която много се боеше от портала.

Фейеламор не отговори. Замахна и светът се скри. Навсякъде се кълбеше мъгла, после Мейгрейт съзря огромна твърдина върху голо било, а в долината отвъд — разрушен град.

— Тар Гаарн! — промълви господарката й.

Градът избледня, мъглата — също, двете вече надничаха в просторна тъмна стая. В скоби на стените бяха поставени светилници с топло сияние, но и сега им се струваше, че се взират през мъгла… може би мъглата на миналото. Около светилниците мъждукаха ореоли, преливащи се в цветовете на дъгата. На каменния под бе застлан копринен килим, в отсрещния край имаше маса с малко огледало върху нея.

„Огледалото!“ — сети се Мейгрейт, настръхнала от вълнение. Никога нямаше да забрави как надзърна за пръв път в него, когато се промъкна във Физ Горго. И как почувства, че то я призовава.

— Хависард по времето на Ялкара! — неволно потръпна Фейеламор. — Виждаме нейната дневна. Поне такава си я спомням. Надявай се, моли се спомените ми отпреди триста години да са достатъчни, за да я намерим каквато е сега, защото този начин за боравене с порталите крие рискове.

Гласът й секна. Тя залитна и се хвана за ръката на Мейгрейт.

— Помогни ми! Ние — фейлемите, можем да работим с прости творения, колкото и скъпо да ни струва. Задръж картината, докато аз търся пътя. Поеми я по връзката и я запази ясна в съзнанието си. Наблюдавай внимателно. Вероятно ще ти се наложи да поемеш всичко върху себе си на връщане.

Мейгрейт съхрани видението на стаята, а господарката й направи нещо, което нейният ум отказа да възприеме. Фейеламор изсумтя с нескрито задоволство, а следващото й действие беше не по-малко загадъчно. Изведнъж между двете с мощна въздушна вълна се отвори портал. Напорът на вятъра изтласка мъглата, замириса на сухо и застояло.

— Не я изкривявай! — прошепна Фейеламор. — Иначе никога няма да се върнем! Ох, как ме измъчва това!

Щеше да падне без подкрепата на Мейгрейт, която също отмаля внезапно. Нейната господарка изсмукваше силата й чрез връзката, но все едно я изливаше безплодно в реката.

— Спри! — кресна Мейгрейт и впи пръсти в едно от въжетата. — Ще убиеш и мен, и себе си.

Усещането за изсмукване прекъсна. Фейеламор се издърпа и стана. Блузата й беше подгизнала, лицето й беше като смъртна маска.