Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Толкова са далеч… и е толкова трудно — прошепна Фейеламор.

„Еламай! Халал! Гетрен!“

— Не отговарят.

Тя зовеше неуморно, но отклик нямаше. Фейеламор посърна.

— Защо мълчат? — Беше се вкопчила в дънера, за да не се свлече на земята. — Много съм отпаднала. Дай ми малко от твоята сила.

На Мейгрейт й се стори, че собствената й кръв изтича от гърлото й по връзката. Изведнъж й се зави свят и тя също трябваше да се подпре, за да не падне. Ручейчето се превръщаше в пълноводен поток. По челото й изби студена пот.

А Фейеламор упорстваше, докато в очите й не изскочиха сълзи. Мейгрейт се почувства омекнала като надут преди седмица балон. Всеки момент можеше да припадне, затова се излегна на тревата.

Накрая доловиха отговор, макар и съвсем слаб.

„Кой ни вика? — дочуха като шумолене на сламки. — Ти ли си, Фейеламор?“

„Да, аз съм. Време е. Елате при мен в Елудор. Намира се на северозапад от големия град Туркад на остров Мелдорин. Намерих убежище в планинските подножия — местността се нарича Дънет.“

Нямаше нужда да обяснява, че тук има гора — нима фейлеми биха се скрили другаде?

Мейгрейт чувстваше гнева им, нежеланието да се отзоват.

„Защо не ни потърси досега? Къде беше толкова години?“

„Нямаме време! — напрягаше се Фейеламор. — Елате! Елате! Веднага и потайно.“

Не чу нищо.

„Ще дойдете ли? — Връзката чезнеше. — Ще дойдете ли?! — Отново мълчание. — Умолявам те, Еламай! Длъжни сте да дойдете. — Фейеламор зарови лице в тревата. — Свържете се с мен утре!“

Връзката избледня като светлина след залез.

— Ще дойдат! Трябва да дойдат!

Мейгрейт си мълчеше. Защо пък да идват? Те бяха прогонили Фейеламор, още когато самата тя беше дете. Не знаеше причината, но в нея се криеше и отговорът на загадката за нейното раждане и смъртта на родителите й.

На другата сутрин Фейеламор се събуди раздразнена и наежена.

— Какво ти е? — попита Мейгрейт, щом й омръзна да я гледа как крачи напред-назад.

— Фейлемите трябваше вече да са ме потърсили.

Фейеламор веднага се извърна, за да не среща погледа й. Към края на деня вече не можеше да се владее. Въпреки присъщата за нея сдържаност тя дори започна да си гризе ноктите. Никой не пожела да се свърже с нея в мислите й.

— Защо не ги призовеш отново? — учуди се Мейгрейт, когато приготвяше вечерята.

— Не мога! — изстърга гласът на господарката й. — Връзка на такова разстояние не е нещо, с което се захващаш всеки ден.

— А аз си представях…

— Трудно е да я установиш и на една левга. Ако разстоянието е две левги, става четири пъти по-трудно. Три левги — девет пъти. А на триста левги… пресметни си го сама! Може би никой не е опитвал това преди в цялата история на Трите свята! Мога да се изтощя в десет безплодни опита, защото сигналът е твърде слаб. Но нали има стотици, хиляди фейлеми. Ако всички заедно пожелаят да се свържат с мен, ще преодолеят неумолимите пречки на пространството.

— Да де, стига да пожелаят — промърмори Мейгрейт, за да я ядоса.

Няколко дни по-късно те опитаха отново, но макар че се раздадоха докрай и Фейеламор вече нямаше сили дори да си вдигне главата, не доловиха нищо.

— Май се крият от тебе — подхвърли Мейгрейт, макар да се опасяваше, че ще изпита гнева на господарката си.

Фейеламор стисна клепачи, за да спре сълзите, и прошепна:

— Така е. Издигнали са преграда в съзнанията си. Срещу мен! А аз ги доведох на Сантенар. Не ми оставят друг избор, освен да посегна към забраненото.

Дни наред тя не помръдна от ложето, което си беше стъкмила от клони и папрати. Мейгрейт я наглеждаше, но всеки път чуваше „Махни се! Размишлявам!“. След като мина седмица от идването им в долината, Фейеламор наруши мълчанието, което си бе наложила сама.

— Аз бях права — започна нерадостно.

Мейгрейт добави дърва в огъня, който им помагаше да отпъждат комарите. Не прояви никакво любопитство, Фейеламор обаче искаше да сподели неволите си с нея.

— Права бях, когато подхванах тази рискована игра преди три столетия. През цялото време ме измъчваха съмнения, мислех си дали не погазих своята чест заради неуловима сянка. Дали не извърших това безгранично зло заради нещо, което никога няма да се сбъдне.

Мейгрейт се заслуша. За какво говореше тя? Изведнъж й стана студено и протегна ръце към пламъците. А господарката й се взираше в огъня и редеше думите с равен глас.

— Още преди моята неприятелка Ялкара да открие пролука във Възбраната и да избяга, аз подозирах, че все още има проходи между световете. Опълчих й се, за да го намеря, и бях победена. Тя научи прекалено много тайни от онова прокълнато Огледало. Но преди Гетрен да ме отнесе на сигурно място, зърнах за миг своя шанс в Огледалото! Бях в несвяст много седмици. По-късно, когато не можех да се надигна от постелята и ме разяждаха омразата към нея и погнусата от себе си, аз научих, че Ялкара не е постигнала всичко, което е искала. Пострадала толкова зле, че била принудена да избяга незабавно. Узнах, че е оставила нещо, което да довърши делото й. И както тънех в скръб и отчаяние, ме осени нов замисъл. Прозрях как да злоупотребя с дарбата, да я превърна в сечиво, което да приспособя към нуждите си, за да разкъсам Възбраната !