Иън Ървайн - Тъмна е луната

Пендер като че не я позна. Излизането от къщата не беше по-лесно от влизането, защото два чакалота се бореха във фоайето за нечии останки. Джеви помогна на Талия и Пендер да се измъкнат през един прозорец. Дебелакът се оглеждаше, сякаш бе попаднал приживе в подземния свят.

— Пендер! — развика му се Талия и го стисна за раменете. — Ставай! Невъзможно е да те носим.

Той се надигна по обраслата с лози стена, задъхан като след изнурително бягане.

— Пендер, виж! Този е Джевандер, бащата на Лилис.

Думите й го втрещиха достатъчно, за да дойде на себе си. Пълното му лице засия в усмивка на най-чиста радост и той протегна запотената си десница.

— Лилис ми е най-милата приятелка. Тя ме спаси, когато паднах в морето. Търся те от половин година.

Джеви го прегърна и двамата се просълзиха. Талия също се трогна, но прошепна:

— Хайде да тръгваме.

Прекосяването на моравата беше особено рисковано. По покривите на бараките се бяха скупчили оцелели, сред тях и тъмнокожо момиче с щръкнали плитчици. Тя безгрижно махна с ръка на Пендер, но той не я забеляза. Талия се помъкна към малкия пристан и спря след две-три крачки. Там щъкаха пълчищата чакалоти, които ръфаха отпадъците от кланиците и се хапеха помежду си.

— Осейон… — изхриптя тя. — Идиот такъв, какво си сторил?!

— Невъзможно е — отсече и Джеви.

— Тогава да идем на големия пристан? — предложи Пендер.

— Ръждивия не би ни търсил там — безпокоеше се Талия. — А и нали „Кинжалът“ е до онзи пристан.

— Нямаме избор!

А от водата напираха още чакалоти. Скоро покривите щяха да бъдат единственото безопасно място. Впуснаха се в смъртно опасно криволичене по моравата. На Талия й призляваше не само от стридите, но и от употребата на магия. По същото време иззад къщата други хукнаха към кораба. Повечето стигнаха невредими до него, сред тях и Бел Горст, който не изглеждаше толкова страшен с късата копринена нощница и мършавите си боси крака.

— Какво да правим? — завайка се Пендер.

— Продължаваме натам, няма друг начин.

Цяла глутница чакалоти се опитваше да ги догони. Талия на два пъти се изплъзваше на голям чакалот, преди да се свлече на пътеката. Дърветата около пристана бяха изсечени и бегълците нямаше къде да се покатерят.

— Ще се опитаме да превземем „Кинжалът“, онези там не са много!

Препуснаха по пристана, но пиратите тутакси ги зърнаха. Сигурно се заблудиха, че всички роби са се изтръгнали на свобода, защото се уплашиха и опънаха платната, които се издуха от първия по-силен порив на вятъра. Бързоходният съд се отдалечи стремително.

Един от робите изкрещя — чакалотите ги бяха последвали. Талия отчаяно се насилваше да изгради илюзия, за да спре „Кинжалът“. Точно пред него се появи призрачен силует на друг кораб. Кормчията реагира по инстинкт, завъртя щурвала и изрева на малцината моряци да обърнат платната.

— Това е илюзия, малоумнико! — освирепя Бел Горст и го шибна с камшика си.

„Кинжалът“ обаче вече се носеше обратно към брега. Талия гледаше безпомощно. Корпусът се вряза в пристана, разхвърчаха се трески и всички освен изостаналия Пендер паднаха във водата. Талия се стовари по гръб в плитчините. Десетина чакалота запълзяха в калта. „Кинжалът“ с разбит нос се отдръпваше тежко в заливчето. Призрачното видение го нямаше, Талия дори не знаеше дали бе породено от нейната илюзия.

Тя газеше в лепкавата кал към разнебитената пътека. Единият й край бе забит в тинята, а другият стърчеше косо, опрян несигурно в пристана. Чакалотът упорито щапуркаше към Талия. Жален писък оповести, че с един от робите е свършено.

Талия се отличаваше с изключителна храброст, но изправена пред такава напаст, трудно сподавяше паническите си вопли. Пендер висеше над нея, провесен на куртката си, и неистово размахваше ръце и крака.

— Не мърдай! — ревна му тя, забравила за миг собствените си неволи, — ако не искаш и ти да цопнеш тук!

— Талия, насам! — повика я Джевандер, уловил се с едната си ръка за подпората. — Стъпи на пътеката.

Тя погледна накъде сочи и проумя, че съборената пътека продължава и под водата. Заджапа към нея, но се чувстваше като костенурка, преследвана от леопард.

Джевандер се смъкна и протегна свободната си ръка, тя обаче не я достигаше. Видя през рамо най-близкия чакалот, един от най-големите. Нямаше спасение! Звярът се нахвърли.

Ботушите й стъпиха на нещо твърдо — пътеката! Талия издрапа бясно нагоре, но се хлъзгаше. Чакалотът можеше да докопа и нея, и Джевандер. Челюстите му стиснаха единия й ботуш, с рязко завъртане на главата си той смъкна с лекота ботуша заедно с чорапа. Талия усети изгаряща болка в глезена. Напираше нагоре по дъските, но този крак вече не я държеше. Чакалотът се устреми отново към нея.