Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Кой — ние ли? Аз не съм държал оръжие в ръка през живота си.

Талия се издърпа върху късия пристан и пропълзя към настланата пътека. Щом някоя дъска проскърцаше тихичко под тежестта на тялото й, тя тутакси се обливаше в пот. Понякога луната надничаше през облаците и осветяваше чакалотите, които дремеха по калните брегове. Тези твари бяха дълги по четири-пет разтега, а разтвореха ли челюсти, можеха да налапат дете наведнъж. Най-едрият я съпроводи с поглед и размаха огромната си люспеста опашка.

От пътеката тя се хвана за увиснал клон на едно високо дърво и се покатери. Нямаше друг безопасен начин да се добере до сушата, защото в края на пристана бдеше поне един часови. Прехвърляше се от дърво на дърво.

Щом се развидели достатъчно, Талия се премести така, че да вижда почти целия остров. От едната страна бяха пръснати казарми и складове. Върху хълмче стърчеше огромна къща, заобиколена от дървета. Талия се препотяваше и отпъждаше рояците хапещи мушици. Денят се изниза, но тя изобщо не успя да налучка къде може да са затворили Пендер. Извади хляба и сиренето от джоба си, понечи да се настани удобно на клона и изтърва храната. Нямаше смисъл да се спуска от дървото — десетина рака веднага се събраха да разкъсат сухия краешник и после бързо се пръснаха на всички страни.

Явно това беше ден за отдих. Защото моряци, офицери и пазачи се мяркаха тук-там, но не бяха заети с някаква работа. Талия се оглеждаше за някой роб или недоволен слуга, който може би щеше да й каже охотно къде държат Пендер.

По-късно неколцина опърпани роби започнаха да трупат дърва за голям огън насред обширната ливада. Надзирателят ги навикваше често, наблизо стояха и двама пазачи. Нямаше начин да заговори някой от групичката. Други роби пренасяха товари между складовете, казармите и къщата, дори се случваше да минат под скривалището й, но наоколо все се мяркаше пазач.

Към края на следобеда огладня жестоко. Не можеше да отдели поглед от корените на водните гъсталаци, облепени със сочни стриди. Никой не се заглеждаше към нейното дърво. Тя се смъкна, отряза няколко корена и се върна на клона.

Отваряше стридите с острието на ножа и ги поглъщаше една по една. Наистина се оказаха тлъстички и сочни, но долавяше нещо необичайно във вкуса им.

Вече й се струваше, че е виждала всеки обитател на острова поне десетина пъти. По здрач нисък мъж излезе тромаво от склад, превит под тежестта на чувал. Изглеждаше изтощен и примирен. Може би щеше да отговори на въпросите й.

Тя се прокрадна и закрачи до него към няколко скупчени една до друга бараки. Мъжът я изгледа косо изпод широката си шапка и пак се вторачи надолу.

— Трябва да говоря с тебе — подхвана тя.

Той се опита да ускори крачка, но се задъхваше под товара.

— Оставете ме на мира, иначе лошо се пише и на двама ни. Вървете си, откъдето сте дошла.

— Ти как разбра, че не съм от острова?

— Нямате нашийник.

На шията му имаше широк обръч от гъвкава стомана, инкрустиран отпред с червен гранат. Кожата отдолу беше възпалена и ожулена.

— Заприказва ли ме човек отвън , това ще ми струва живота. И с вас ще се разправят. Шпионите нахраниха чакалотите три пъти тази година.

В бараката мъжът се напрегна да вдигне чувала нависоко, за да го сложи върху цяла купчина други.

— Не съм от митницата — увери го Талия. — Търся един приятел.

Робът нагласи чувала.

— Имате приятели тук ? Ами вървете да дърдорите с тях и не ми дотягайте.

Талия му се изпречи.

— Чуй ме! — зашепна настойчиво. — Бел Горст хвана моя приятел онази вечер. Дебелак на име Пендер. Тук ли е?

— Не се съмнявам, макар че не видях никакви непознати освен вас. Говори се, че утре ще има мъчения до смърт. Цял ден помагах да трупат дърва за огъня.

Мъжът понечи да се провре покрай нея, Талия пък се опита да го спре, но колкото и да беше нисък, той се оказа жилав като стомана и се отскубна. Тя го повали на пода, сборичкаха се, шапката му се търкулна по земята и в гаснещата светлина на деня неговата дълга коса лъсна като платина.

Гърбът й се смръзна. Тя пусна ръката му и се вторачи. Косата, продълговатото измършавяло лице, заострената брадичка… в миг изчезнаха всякакви съмнения. Дългото дирене завърши.

Той също се изправи и отвърна на погледа й.

— Дойдох чак от Туркад да те търся, Джеви — тихо натърти Талия.

— Коя си ти?! Вече не ме наричат с това име.

Затрепери и се олюля. Гръклянът му подскачаше.