Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Може да е препил и да се е тръшнал на пода в кръчмата — предположи Осейон и се измъкна от своя хамак.

— Нищо чудно! Тъкмо за това се бе настървил, когато тръгна да се шляе.

И все пак тя се безпокоеше. След пладне реши, че е време да го потърси. Още в първата пивница узна какво е станало.

— Вашият приятел така се накърка, че не можеше да стои прав — осведоми я кръчмарят, нисичко и жизнерадостно човече. — Горкото пиянде, все едно му бяха потънали гемиите. Добре че го прибраха, негови приятели.

— Приятели?… — Тя едва не издаде паниката си. — Кои бяха те?

— Най-добрите, които можеш да си намериш тук! — изкикоти се джуджето. — Силни приятели. Предвождаше ги не друг, а Аринда бел Горст.

— Пендер с него ли тръгна? — уточни Талия с престорено хладнокръвие.

— Снощи щеше да тръгне подръка и с някой демон, ако онзи му бе подложил рамо да се облегне.

— Къде да намеря Бел Горст?

— Май не сте от тоя град, а? — намигна й кръчмарят.

— Родена съм в Ророс, но ме нямаше много години.

— А, знаех си. Никой от местните хора нямаше да ме попита.

— Но аз питам — потисна тя раздразнението си.

— Той си има свой остров. Малко след пристанището, точно срещу кланиците. Наричат го Острова на фукльото.

„И мястото, и името му подхождат“ — рече си Талия.

Пендер се опомни във възтясна килия и веднага му се догади от вонята на мърша. Въпреки изпитото вино си спомняше предишната вечер — кана след кана евтин бълвоч, мъката от отнетите му печалби, а накрая някакви дружелюбни моряци му помогнаха да излезе от кръчмата. Помнеше и мургавото лице на Бел Горст, който му се хилеше заплашително, макар че в онзи момент пиянското замайване пречеше на страха. Сега всичко му стана ясно до болка.

Пиратът нито му каза нещо, нито му стори зло веднага, докато моряците влачеха Пендер по кейовете и корабът прекосяваше пристанището. Но Пендер не се залъгваше. Не след дълго Бел Горст щеше да се появи, за да го изтезава и да го убие колкото се може по-мъчително и бавно. За да си отмъсти, а може би и заради самото удоволствие.

Беше буден от около час, когато двете резета изскърцаха и вратата се открехна. Първо се подаде глава, после се вмъкна и мъничката фигурка. Тъмнокожото момиче май също беше робиня, съдейки по оръфания къс панталон и туника. Късите стегнати плитчици по главата й стърчаха като дръжки на тиган.

— Гариш ха! Плогит! — сопна му се тя без никакво притеснение от обстановката или затворника.

— Не разбирам вашия език — отвърна Пендер и много предпазливо седна на пода.

Главата го болеше до полуда. Момичето заговори на общата реч в западното полукълбо.

— „Светло утро“, туй ти рекох.

Подаде му дървена паница с тъмна коричка по ръба. Вътре имаше сивкаво месиво, може би преварена каша от някакво смляно зърно. От паницата се носеше и силна задавяща смрад на риба, загнила преди да бъде изсушена на слънце. Дори вечно гладният Пендер се отврати.

— Какво е това?!

— Ами варен бъркоч, какво друго! — възкликна тя, смаяна от невежеството му.

— Задръж си го. Не ми се яде.

Вторачиха се един в друг.

— Какво търсиш тук? — почуди се дебелакът. — Робиня ли си?

Детето загребваше с пръсти от паницата и макар че не се наслаждаваше на вкуса, нямаше нищо против гадната храна.

— Не съм, то се знае! — осведоми го презрително. — Баща ми и аз сме водоносци .

Изрече думата с гордост, която повече подобаваше на „майстори-летописци“, макар че занятието й беше окаяно и зле платено, а и в повечето страни почти по нищо не се различаваше от робството.

— Не те ли е страх да живееш на този остров с толкова зли пирати?

— В цял Крандор никой няма да посегне на хлапе — отсече тя с непоклатима увереност.

— Ами аз? — процеди свирепо Пендер. — Не съм от Крандор, ами от порочния Туркад, дето е в другия край на света.

Надигна се стремително с дрънчене на вериги, като се мъчеше да пренебрегне тежестта в главата и присвиването на стомаха.

Момичето кротко поглъщаше „бъркоча“. Вонята в задушната килия беше нетърпима.

— Личи ти, че си добър човек. Пък и пред вратата има пазач.

Пендер пак се тръшна на пода.

— И защо си тук, дете? Как ти е името?

— Викат ми Туилим и ме пратиха да се сприятеля с тебе, та да науча кой си — сподели тя откровено, вперила в него погледа на големите си кафяви очи.

— Да не би да крия? — изсумтя дебелакът. — Моето име е Пендер. Аз съм морски капитан от Туркад и търгувам из всички места, където мога да отида.