Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Осмина сме — напомни грамадният войник. — А те са поне двайсетина.

— Хрумна ми нещо — изсумтя Пендер, — стига да ми се доверите…

— Ще ти поверя и живота си — отсече Талия. — Казвай.

— Когато плаваме по вятъра, ще имаме предимство. Ако завием още тук, той тутакси ще ни налети. Но ей там… — посочи няколко скупчени островчета по-напред — …минем ли между тях, ще ни загуби от поглед, колкото да се отправим назад към Ророс. Тогава ще си проличи кой е по-бърз.

— Пендер, аз не съм моряк, но… няма ли да загубим вятъра в платната, докато се промушим между островчетата?

— И това го има — почеса се той. — Мисля да отбием навътре, все едно ще ги заобикаляме, и в последния момент да се пъхнем между двете най-големи скали. Той мина към дълбоките води и ще му е по-трудно да повтори нашия номер. Онези отдалечени островчета ще му попречат. А после ще има да се чуди към Туисъл ли сме продължили или се връщаме в Ророс, нали така!

— Ако налучка и веднага обърне?

— Тогава е свършено с нас. Ей, Ръждивия, ела насам.

Двамата се впуснаха в спор за прилива, вероятността вятърът и теченията да са по-силни или по-слаби между островчетата, газенето на „Хлапето“ в сравнение с това на „Кинжалът“ и други тънкости, които Талия не схвана.

Навлязоха между скалите, обърнаха по вятъра и корабът се втурна напред като пришпорен. Талия се взираше в противника — „Кинжалът“ също зави, но заобикаляше широките канари от външната страна.

Непоносимото очакване сковаваше хората на борда. Всичко зависеше от следващия ход на Бел Горст. Талия виждаше колко прозорлив се беше оказал Пендер. Зад двете по-големи скали стръмният бряг се извиваше право на юг и позволяваше да скъсят пътя към Туисъл, а и вятърът щеше да е благоприятен. Пиратът сигурно вече се опасяваше, че ако ги пусне да се промушат първи, могат да се върнат или да се откъснат далеч напред, докато той заобиколи отдалеч или също тръгне да криволичи между островите.

— Ще завие… — извика Ръждивия и Талия посърна. — Не, продължава в същата посока, ще заобиколи.

Пендер нададе победен вопъл. Навлязоха откъм подветрената страна на едната канара и вятърът стихна отведнъж. Инерцията ги доближи опасно до стърчащите подводни скали. Осейон и Ръждивия се приготвиха да отблъскват кораба с дълги весла. Дори когато стигнаха до края на протока, нямаше вятър — спираше го следващата групичка островчета.

— Рекох си, че течението ще ни изнесе — намуси се Пендер.

„Хлапето“ спираше, платната провиснаха.

— Ей там ще хванем вятъра! — развика се Ръждивия от мечтата. — Ама ще е страшно напъване.

На триста-четиристотин разтега от тях вятърът наистина набръчкваше водната повърхност, насочен като по тунел.

— Хайде! — изврещя и Пендер. — Спускайте лодката, вържете я с по-яко въже. Осейон, скачай вътре да гребеш. Агрис, ти също — посочи той най-мускулестия от моряците.

След минута двамата мъжаги натиснаха с все сила веслата.

— Раздайте се докрай — подканяше ги Пендер гръмогласно, — иначе сме трупове!

Въжето се опъваше, пръскайки капки, „Хлапето“ запълзя към вълните. Тогава „Кинжалът“ се появи в източния край на протока с издути от вятъра платна.

— Фарш! — изруга Пендер и млъкна.

Толкова бяха загазили, че нямаше смисъл да си хаби думите.

— Дали не можеш да опиташ някоя от твоите илюзии? — плахо се обърна Пендер към Талия. — Или пък някакъв ветрец — направо ще е чудесно…

— Боравенето с времето е сред най-трудните умения в Тайното изкуство — напомни тя. — И най-непредсказуемото… досущ като самия климат. Никога не ми се е удавало. А дори Фейеламор не би опитала да скрие „Хлапето“ в толкова ясен ден. Те бездруго ни виждат.

„Кинжалът“ явно губеше скорост от подветрената страна на островчетата, но изглеждаше, че ще ги догони. И то преди двамата в лодката, които бъхтеха по-здраво от роби в галера под бича на надзирателя, да издърпат кораба към ивицата, до която стигаше вятърът. Всички наблюдаваха смълчани доближаването на враговете. Това бе най-дългият час в живота на Талия.

Различаваха мургавата физиономия на Бел Горст, чуваха воплите и подигравките на екипажа му.

— Това не се понася! — удари Пендер с юмрук по щурвала.

— Имаш ли катран? — нехайно попита Талия.

— Една или две бъчви, ако не сте изхвърлили и тях, нали така!

— Не сме.

Той я позяпа и се ухили.

— Ръждивия, катранът да е на палубата, ама на секундата!