Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Осейон! — подвикна Талия. — Ти си як човек, а и точен стрелец. Ще можеш ли да простреляш платната им от такова разстояние?

— Засега не, но скоро ще си опитам късмета.

Пендер видя през далекогледа си свирепата гримаса на Бел Горст, застанал до фалшборда на своя кораб.

— Вижте го как злорадства! — По устните на дебелака всеки миг щеше да избие пяна. — Осейон, надупчи го тоя мръсник!

Войникът опъна тетивата на дългия си лък, но се отказа.

— Стрелата няма да долети — изсумтя той недоволно.

— Засега не ни настига — съобщи Талия след малко. — Май сме му равностойни.

— Уви, не ми се вярва — отвърна Пендер. — Много хитро си е нагласил платната, за да ни заблуди. Играе си с нас, пази се от стрелите ни, а и иска да се отдалечим още от Ророс.

— И аз чух същото — сподели Осейон, — харесвало му да изтезава хората.

— Няма ли начин „Хлапето“ да ускори ход? — чудеше се Талия.

— Единствено ако изхвърлим товара зад борда.

— По-добре, отколкото да му падне в ръчичките.

— Знам, знам… — смънка дебелакът просълзен. — Тъй да бъде, но живакът ще е последен. Водата зад борда! — ревна той.

Талия се хвърли към помпата и започна да излива запасите им от прясна вода. Осейон скочи в трюма и изхвърли толкова камъни от баласта, колкото посмяха да махнат въпреки риска корабът да се преобърне при буря. Моряците от екипажа му помагаха припряно, после се заеха да вадят от трюма останалите стоки — чували зърно, огромни бурета с олио и вино, сандъци с порцелан и сушени кокосови орехи. Пендер посърваше с всяко тежко цопване във водата. След малко повече от час беше останал само живакът, имаха храна и вода за ден-два.

„Хлапето“ полека увеличаваше дистанцията.

— Успяхме! — развика се Ръждивия и удари с юмрук по дланта си.

Отначало повярваха в това, но на „Кинжалът“ опънаха платната и наваксаха. До смрачаване имаше много време.

— Отървете се от котвите — с мъртвешки глас заповяда Пендер. — Запазете само най-леката.

С често пъшкане и непосилни напъни стовариха двете големи котви във водата. Дръпнаха напред, но едва доловимо. И тогава видяха как екипажът на пиратския кораб издърпва на борда нещо, което се бе влачило зад кърмата — голямо платнище с метални тежести. Стройният морски съд отново започна да ги догонва.

— Този изверг ни се подиграва! — кресна Пендер, а по небръснатите му бузи плъзнаха сълзи на ярост. — През цялото време го е дърпал на буксир, за да се забави. Няма надежда. Изхвърлете и живака!

Осейон хлътна в трюма, но излезе с мъка оттам, опрял на рамото си внушително желязно бидонче. Стигна с олюляване до фалшборда и го бутна навън. То потъна с мощен плясък. Пендер се вторачи във водата, избърса сълзите и се развика:

— По-чевръсто де!

По-яките моряци се заеха разпалено със задачата. „Кинжалът“ беше толкова наблизо, че виждаха как им се зъби Бел Горст. Щом зърна обаче първото бидонче от скъпоценния товар да изчезва към дъното, той изрева на стрелците си и към „Хлапето“ засвистяха стрели през няколко секунди. Пендер размаха ръка в непристоен жест. Стрелите падаха зад кърмата на кораба.

— Не му се вярваше, че ще изхвърлим живака — поклати глава Талия.

— И аз още не мога да повярвам — унило призна Пендер.

Осейон грабна великанския си лък, опъна тетивата толкова назад, че мускулите на ръцете му се издуха, и пусна стрелата. Бел Горст припряно се сниши.

— Ха! Това хареса ли ти?! — кресна Пендер.

— Страхотен изстрел — обади се Талия. — Улучи ли го?

— За малко — обезсърчи ги дебелакът, вдигнал далекогледа пред окото си. — Проби ръкава на куртката му. Вече няма да ни се перчи.

„Хлапето“ сякаш запълзя по-надалеч от преследвача.

— Смешно ли ти е сега, гадино окаяна! — съскаше Пендер. — Хващам се на бас, че ти е много криво, задето не ни сгащи, докато можеше.

Носеха се стремително покрай бряг, където много от кухините бяха рухнали частично и образуваха арки, стърчащи зъбци и разкривени островчета. Този коварен район бе отбелязан в картите с простичката дума „непроучено“. А „Кинжалът“ влезе малко по-навътре в морето.

— Иска да ни пресрещне, ако отпрашим в открито море, или го е страх от плитчините? — мърмореше дебелакът.

— Какви са шансовете ни? — пак се обади Талия.

— Ами товара го няма, а той струваше повече и от „Хлапето“. Но той иска да докопа кораба, а и да се разправи с нас заради загубата.

— Да, за пиратите в Крандор не са се чули ласкави думи до днес. Но като ще умираме, да му дадем урок, който ще запомни.