Иън Ървайн - Тъмна е луната

— И защо толкова се заглеждаше в нас? — промърмори Талия.

— Бърз кораб, който не е от някое пристанище наблизо — сви рамене Пендер. — Нищо чудно да подозира, че сме в неговия занаят, или пък се опитваме да му вземем хляба, тъй да се каже. А изчезнем ли, никому няма да липсваме. Като гледам, навсякъде знаят що за кораб е бил „Черният опал“.

— По-скоро неговите доносници в митницата са му съобщили какъв товар носим — усъмни се Талия. — Пендер, я да чуя какво има в онези запечатани сандъци? Сребърни кюлчета ли? Забелязах, че се постара да не надникна в декларациите.

— Не е незаконно. Убедих се, че когато по-малко хора знаят, аз съм по-спокоен.

— Не забравяй и че съм ти съдружничка — остро изрече тя.

Пендер се смути.

— Ами далеч по-хубава стока е от среброто. Течен метал. Двайсет бидончета живак, всяко тежи колкото тебе и тук струва цяло състояние. Вложих в тях печалбите си.

— Значи стига да ни затрие стотина пъти, ако някое бидонче се разбие при буря! — сопна му гневно тя. — Да беше ми казал! Добре де… Отърви се веднага от товара и внеси парите в банкерска къща, преди нашето приятелче Бел Горст да ни хване за гушите заради този живак.

— Не мога — намусено възрази дебелакът. — Живакът е за алхимическата академия в Туисъл, на два дни плаване оттук. Осейон, май трябва да наемеш малко охрана, но първо гледай да си дяволски сигурен, че и тези хора не са пирати.

— Докато обикалям, ще задам още някой и друг въпрос за „Кинжалът“ — реши войникът.

— Побързай, моля те. Ако онзи докопа стоката, свършено е с мен.

— Ако я докопа — мрачно го поправи Ръждивия, — бездруго ще ни изколи.

В нощта тегнеше задух. Всеки се надяваше на буря, но времето остана тихо. Измъкнаха се от Ророс под прикритието на тъмата и поеха по криволичещия канал между скалите и рифовете.

— Убеден ли си, че така е най-добре? — подхвърли Талия, още преди да се отдалечат много от пристанището.

Навсякъде край рифовете прибоят вдигаше гейзери от пенливи пръски.

— Хич не е добре — отвърна Пендер, — но е за предпочитане, пред това да загубим и кораба, и стоката, а най-вероятно и живота си заради оня пират, нали така! Говорих с лоцман и купих най-новите карти на крайбрежието. Протокът не ми е голям проблем, но ветрецът хем е хилавичък, хем поема в различни посоки. Задуха ли от изток, няма да излезем в открито море.

— Да се върнем, вместо да рискуваме — настоя Талия.

Дебелакът се замисли. Поглеждаше небето и се чешеше по брадясалата челюст.

— Не, този бриз ще ни изкара от протока.

Той извика на моряците да опънат и по-голямото платно.

Нощта се проточи мъчително. По едно време ветрецът секна изведнъж и платната увиснаха на мачтите. Пендер ругаеше под носа си, но заяви уверено:

— Пак ще задуха. Още малко и се измъкваме.

До сутринта останаха закотвени, за да не ги блъсне в скалите отливът. Нямаше вятър. Измъчваха ги съмнения, че Бел Горст може да ги е подгонил. Чак призори платната се поизпънаха и корабът някак излезе в открито море.

— Най-после… — изпухтя Пендер. — Да се омитаме, преди да ни е намерил.

— Закъсняхме — безстрастно го осведоми Осейон, покатерил се на мачтата въпреки огромното си тяло. — Виждам жълти платна в протока. „Кинжалът“!

Пендер настръхна.

— Да, хванаха бриза и са по-бързи от нас.

— Какво ще правим? — попита Талия.

— Знам ли. Те са по-големички и по-чевръсти. Имат и пълен екипаж. Жалко, че не довършихме остъргването на дъното. Така сме по-мудни. Бел Горст познава тези води по-добре, а и ветровете. Молете се да има буря, макар че и при щорм „Кинжалът“ сигурно няма да изостане.

В синьото небе не се виждаше и едно облаче, нямаше шанс вятърът да се развилнее. Движеха се на зигзаг, за да използват североизточния вятър, защото след Ророс бреговата линия завиваше на изток. Другият кораб скъсяваше неотклонно разстоянието. Пендер се чумереше все по-напрегнато и сякаш се бе смалил от безнадеждното положение. Да загуби „Хлапето“ за него беше по-тежко, отколкото да се прости с живота си.

Подминаваха канари от мокра тъмна скала, прорязани от пукнатини и тесни проливчета, имаше и зейнали пещери, но нищо не можеше да им послужи за укритие.

Преследването беше дълго и мъчително — всичко в морето се случва бавно, а и двата кораба бяха еднакво бързоходни. „Хлапето“ ту се откъсваше едва забележимо, ту губеше спечеленото според вятъра. С всеки изминал час „Кинжалът“ ги доближаваше. Щеше да ги настигне още преди здрач. Впрочем и сега беше само на два полета на стрела и двама мъже стояха на носа, готови да опънат лъковете си и да надупчат платната им.