Иън Ървайн - Тъмна е луната

Мейгрейт водеше, осланяше се на интуицията си и се радваше, че са разменили ролите си. Засега господарката й търпеше това, само понякога предлагаше да свърнат в друга посока.

— Какво дойдохме да вземем? — попита Мейгрейт следобед.

Тепърва проумяваше как се е чувствала Каран миналата есен във Физ Горго, след като толкова дълго не бе подозирала за истинската цел на начинанието.

— Докато пътешествах, научих една опасна тайна. И стигнах до догадката, че трябва да е скрита тук…

— Но какво си научила?

Зелените очи на Фейеламор блеснаха в червено на светлината.

— Не знам какво! Известно ми е само, че Ялкара е скрила нещо… скъпоценно и смъртоносно. Сигурно го е оставила, в случай че й потрябва в бъдеще, иначе защо да налага толкова мощна закрила над това място? Дано го позная, когато го открия…

„Така да бъде — каза си Мейгрейт. — Ще участвам в твоята игра. Останем ли по-дълго, ще съм по-доволна.“

Тя тръгна да обикаля самостоятелно, жадуваше да опознае владението на Ялкара и се прехласваше по всичко видяно.

— Това е свързано с още нещо — подхвърли Фейеламор, когато Мейгрейт се върна при нея. — Нека бъде и урок, и проверка за тебе, може би най-трудната преди окончателната. Онази, която ще те освободи.

Изрече думите, уж без да влага особен смисъл в тях, и само я стрелна с поглед, но Мейгрейт изстина в миг, безмерният страх заби нокти в нея. Стори й се, че стои сама пред конус от светлина и го брани от пълчища, които налитат да я захапят и разкъсат. Нямаше кой да й помогне, нямаше и надежда. Всичко отмина веднага преди Фейеламор да поеме по следващия коридор.

Сутринта попаднаха в първото от местата, които Фейеламор търсеше — просторна стая с простичка украса по стените при тавана и пода. Някогашната спалня на Ялкара. Имаше легло от черна стомана и бронз, широко и дълго, с високи табли и абаносови шкафчета от двете страни. По стените се виждаха само няколко малки копринени гоблена — пейзажи от друг свят в бледи цветове. През врата отстрани се влизаше в гардеробната, зад нея пък беше банята с квадратна вана, голяма колкото леглото. Всичко беше изработено прекрасно, но без никакви излишества.

Лицето на Фейеламор се разкриви грозно. Тя плъзна по стаята враждебен поглед и влезе в гардеробната. Какви ли лични вещи е имала великата Ялкара, питаше се Мейгрейт. Отвори дясното шкафче до леглото. Долу имаше чекмедже, над него — няколко прегради, но празни. Не намери нищо и във второто шкафче освен подложка за писане, писец върху нея и хлабаво навит лист.

Извади малкия свитък. На него бяха изписани няколко колони с тъмносиньо мастило, но тя не познаваше нито азбуката, нито езика и го остави. Писецът бе изработен от абанос с инкрустирани златни лентички, а върхът беше от меко сребро, какъвто бяха ползвали в древността. Обикновен, но красив предмет. Мейгрейт го претегли на дланта си — беше необичайно тежък. Представи си как Ялкара е натискала силно, за да пише с него по хартията. Какво ли е написала накрая? Нещо с огромно значение или някаква дреболия? За нея беше важно да знае повече за Ялкара, най-загадъчната сред кароните. Взе подложката, завъртя я под ъгъл спрямо светлината и забеляза леки вдлъбнатини.

Фейеламор не се мяркаше наоколо и Мейгрейт поръси дебелия картон с прах, после го чукна лекичко, за да махне излишното. Открои се една-единствена дума… Да! „Аелиор“. Само тя, написана горе, все едно Ялкара я бе нанесла разсеяно, улисана в размисли. Сигурно беше така, защото около думата имаше драскулки.

Аелиор… Звученето на думата сякаш събуди отклик в ума на Мейгрейт. Но името — несъмнено беше име — не й подсказваше нищо. Име на човек или на място? Фейеламор не знаеше за това и Мейгрейт нямаше намерение да й казва.

В банята отекнаха стъпки. Мейгрейт пресрещна господарката си на вратата и показа свитъка. Фейеламор го разгъна нехайно, намръщи се отнесено и го захвърли.

— Тук няма нищо.

Излязоха от покоите и тръгнаха надолу.

Скоро намериха и библиотеката, голямо помещение с формата на ченгел. Книги закриваха стените от тавана до пода.

— Не е и тук! — даде воля на раздразнението си Фейеламор, щом застана на прага.

Мейгрейт се поддаде на хрумването си и влезе, а господарката й не я възпря. Повечето книги изглеждаха еднакво и приличаха на големи дневници. Тя предположи, че знаците на гръбчетата им са цифри, но не можеше да ги разчете. Струваше й се, че дневниците са подредени последователно. Сложените на горните рафтове вдясно бяха оръфани и зацапани.