Иън Ървайн - Тъмна е луната

Мендарк доближаваше, а нереалността, която тя бе доловила наскоро, го предшестваше като ударна вълна, объркваща главата й. Губеше власт над себе си. Що за сила бе употребил, за да влезе?! Каквато и да беше, взаимодействието й с наложената закрила заплашваме всички в крепостта.

Фейеламор подскочи и го нападна с привидения и кошмари, които дори в нейното съзнание изглеждаха извратени и опасни, далеч над намеренията й. Изненаданият Мендарк падна и тя избяга мигновено, сякаш я гонеха породените от нея сенки. Прилошаването пламтеше, тътнеше, избухваше в мозъка й. Нямаше как да забележи, че малката книга се изтърси от раницата й.

Довлече се при портала с грозно разкривено лице. Мейгрейт за пръв път я виждаше толкова съсипана.

— Готов ли е? — писна господарката й.

— Да — отвърна Мейгрейт с предизвикателно спокойствие.

— Покажи ми другото място!

Мейгрейт й предаде образа на окачената над реката площадка — толкова бистър и точен, сякаш го наблюдаваха през прозорец.

— Последвай ме!

Фейеламор се хвърли безогледно в портала. Мейгрейт се пъхна подире й, заразена от нейните страхове. Те се засилиха още повече, щом установи, че господарката й е изчезнала. Това прехвърляне приличаше на отчайваща измислица. Още в първия миг тя се увери, че нещо не е наред. Връзката помежду им прекъсна, после я заляха кошмарни усещания за задушаване, вода и мрак, които шибаха кожата й подобно на стотици камшичета.

Как е могла да сбърка така крайната точка на прехода? В носа й нахлуваше студена вода. Дали не беше в океанските дълбини? Носеше я течение, но тя напипа с краката си чакълесто дъно, изхвърли се нагоре и главата й се подаде над повърхността. Разтърка очите си и зърна площадката, която си висеше безметежно малко по-нагоре по течението. Двете се бяха стоварили в речния бързей.

Тя не плуваше много умело, затова, когато се пребори с реката, се просна задъхана на брега. Щом се възстанови, започна да се озърта, но никъде не откри господарката си. След миг нещо като вързоп парцали изплува на повърхността. Немощно свити пръсти се хлъзнаха по гладка скала и водата пак завлече Фейеламор надолу.

Тази слаба ръка сякаш се вкопчи в сърцето на Мейгрейт. За добро или за зло беше обвързана с Фейеламор — мразеше я, но и намираше у нея нещо, от което се нуждаеше. Втурна се по брега, скочи в реката, размаха ръце във водата и хвана господарката си. Издърпа я на сухо място и започна да свива краката й, за да изхвърли водата от белите й дробове.

Просната върху мъха, Фейеламор беше отпаднала, изцедена и стара. Вървите на кожената й торба бяха вързани на толкова стегнат възел, че Мейгрейт не можеше да го разхлаби. Какво ли бе взела от Хависард? Най-сетне отвори торбата и изсипа съдържанието й на земята. Накитите лъснаха в червено сред зелените стръкове на тревата. Тежка, грубовато отлята верижка и по-малки украшения… Тя се стресна от усещането за непоносимо драскане по нервите на ръцете й. За какво ли й бе на Фейеламор това злато?

Зад нея господарката й вдиша пресекливо. Мейгрейт прибра накитите, стегна вървите и се отдалечи към гората. Щом загуби реката от поглед, отвори своето пакетче. Писецът нямаше как да е повреден, но водата бе стигнала до откъснатото парче от подложката с името Аелиор. Сърцето й се сви. Тя прибра хартията грижливо и навлезе в горските дебри.

Фейеламор се застави да надигне тялото си от земята, въпреки че изкашляше кал и вода. Дробовете и гърлото й пареха от повърнатото. Напъваше се, докато в устата й останаха само жлъч и кръв. Драпаше по тревата и изпълзя от мръсотията към брега. Наведе се да гребне вода, за да си измие лицето. Тук имаше кротко вирче, недалеч от бързея, който за малко не я бе удавил. Видя отражението на изпитото си като на смъртник лице. Бледата й коса провисваше подобно на раздърпани краища на въже. Не можеше да шавне и само гледаше окаяната старица, в която се бе превърнала. Изобщо не проумяваше как се е случило.

Потапяше пръсти в студената вода и ги облизваше. Накрая намери сили да се изправи. Паметта й връщаше спомените на късчета. Хависард. Ааканското злато. Книжката с уж неразбираемите писмена, които бяха мъчително познати. Буйството на портала. Дали не се дължеше на златото? След това не помнеше нищо.

Къде ли беше Мейгрейт? Завъртя глава, колкото и лошо да я болеше. Не я видя никъде. А къде беше торбата? Златото? Уплахата я обземаше неудържимо. Да не се е изгубило на дъното? Или което беше почти толкова лошо — Мейгрейт го е намерила? Мярна се откъслечна картина — Мейгрейт се навежда над нея. Фейеламор пропълзя обратно нагоре и намери торбата си на тревата. Развърза непохватно вървите и бръкна вътре. Олекна й до прималяване, щом се убеди, че златото си е на мястото. Нейното последно спасение, ако се провали във всичко. Но не се радва дълго — книгата бе изчезнала. Къде ли се бе дянала тази ужасна вещ? Тя пак се отпусна на тревата.