Иън Ървайн - Тъмна е луната

Студът я изтръгна от сънищата. Осъзна, че е лежала много часове почти бездиханна, защото сенките на дърветата се простираха по цялата поляна. Бе премръзнала до кости, вонеше на повърнато и кръв. Лежеше точно до засъхналата локва. Толкова лесно й беше да остане тук, сънлива и изтощена. Но гласът в душата й се извиси до крясък: „Ти си едно с фейлемите! Длъжна си да продължиш!“

Какво й ставаше? Защо се беше поболяла така от портала? Фейеламор бе забравила как повече от ден се бе борила с прилошаването, напиращо заради всичко сторено в Хависард. Сега то си уреждаше сметките с нея и си връщаше тъпкано. Тя стана и едва се задържа на крака. Недалеч имаше плитчина с чакълесто дъно. Фейеламор смъкна дрехите от тялото си и пльосна във водата. Изми се цялата, изплакна си и устата. Струваше й се, че е излята от лед статуя.

А площадката, където тя бе отворила портала, за да се пренесат в Хависард и обратно, още си висеше между дърветата над водата, извита като ухилена уста. Присмиваше се на нейната безразсъдна глупост. Повече нямаше да припари до нея. Заряза дрехите си и пропълзя стотината крачки до колибата, изплетена от тръстика.

Мислите за непростимите й грешки я терзаеха. Щеше да се удави — унизителна смърт, провал в изпълнението на дълга. Само това се въртеше в главата й. Не разминаването със смъртта, а близостта до провала.

Скоро щеше да притъмнее. Фейеламор се вмъкна в спалния чувал на Мейгрейт и се зави презглава. Така се отърва от светлината, но кошмарът на Хависард беше още по-ярък. „Аз водя фейлемите. Не бива да си давам отдих, докато не изпълня дълга си.“ Тялото й се предаде и я повлече в бездната на блажения сън, но студът я събуди безжалостно след броени минути.

Облече всички дрехи, които имаше, дебелите вълнени чорапи и ботуши, ръкавиците, палтото, шапката. „Огън! Нуждая се от огън, иначе ще умра.“ Фейеламор се замъкна към съчките, събрани под друг сплетен навес. Тази дяволска практичност на Мейгрейт! Измъкваше клечките една по една със зъби и ги струпа, но макар да изтръгваше искри от огнивото, половин час по-късно още не ги бе запалила. Нейните прегрешения сякаш бяха оскърбили дори природните стихии.

Знаеше, че отпада с всяка минута. Скоро щеше да е зле колкото в Туркад след Големия събор. През този сезон нощите тук не бяха прекалено мразовити, но припаднеше ли на открито, студът щеше да я довърши. Игър, Мендарк или Тенсор щяха да изтръгнат пламък от пръстите си, но тази форма на Тайното изкуство не й се отдаваше. Тогава я осени вдъхновението. Добра се с пълзене до колибата и напипа един от малките светлици на Мейгрейт. Дори такова дребно творение не биваше да докосва, но нима още едно престъпление щеше да промени нещо? Полежа на пода, стиснала го в шепата си, а сиянието се процеждаше между пръстите й. Спомняше си първия път, когато видя светлик.

Тогава Мейгрейт беше млада жена, наскоро разделила се с детството. Двете пътешестваха заедно на юг към древните владения на отдавна мъртъв и забравен тиран. Хората, настанили се в палата му, бяха обикновени земеделци, които нищо не разбираха, обаче знаеха как да задействат изсечените от опал кълба над вратите.

Мейгрейт ги бе наблюдавала с присъщата си мълчаливост. Щом се върнаха в своя бивак, тя седна да се заминава с различни метали и кристали. Изрязваше, полираше, оформяше и накрая се сдоби със своя сфера. Облегна се, огледа я от всички страни и я докосна с пресметнат жест. Кълбото не светна, както и второто, и следващите двеста или триста. Мейгрейт обаче беше възхитително настойчива и един ден поредната сфера засия. Оттогава създаваше все по-малки и по-хубави светлици, докато накрая нейните се отличаваха с майсторската си изработка от всички останали, които Фейеламор бе виждала.

Не я бе попитала как се е научила. Не беше поискала да разбере и дали се дължи на изострена интуиция или на заложби, предаващи се от поколение на поколение. Дори мисълта за творения , за вливане на енергия в предмети чрез Тайното изкуство я бе отвращавала. Забраненото знание…

Захапа малкото кълбо и пак се издърпа към огнището. Сложи светлика до съчките и го строши с тъпата страна на брадвичката. Нажеженият синкаво-бял изблик обгори пръстите й и опърли ръкава на палтото й до лакътя. Фейеламор угаси дрехата и се взря доволно в пламъците.

Мейгрейт бродеше из гората, обзета от настроение, което не можеше да определи — хем радост, хем тъга. Преживяното в Хависард беше освежило душата й.