Иън Ървайн - Тъмна е луната

Странноприемницата имаше обърната на север веранда, опасана от ниски стени. Грееше ли слънце, тук беше приятно дори през зимата. По подпорите се виеха дебели лози с опадали листа. Каран се бе настанила на дъсчена скамейка. На грубовато скованата маса пред нея имаше чайник с чард, две големи чаши, купа плодове и чиния със самун черен хляб. Когато Шанд я доближи, тя режеше филии. Наля му чард, както той го харесваше — не особено силен, с няколко капки сок от зелен лимон — и му подаде чашата.

— Лиан няма ли да закусва днес? — подхвърли той.

— Лиан… още спи. Ох, Шанд… Ударих го по главата с твоето нощно гърне. Ама че ужас!

— Не е било моето нощно гърне — кротко я поправи той. — Аз обаче видях доста по-мила картинка, когато влязох.

— Към края на нощта ставам по-блага.

— А преди закуска си сприхава — спомни си старецът и побутна плодовете към нея. — После ще говорим.

— Не знам дали ми се говори за това — смотолеви Каран. — Е, къде беше? Заради нас ли се прибра?

Той не отговори и сякаш нарочно си придаде разсеяно изражение. Оттук се виждаха покривите на другите къщи в селото и виещата се пътека към Хечет. По нея не се мяркаше никой. Пушеците от комините се издигаха право нагоре. Каран изяде един гелон и започна да хапва от хляба. Шанд най-после проговори:

— Не точно заради вас. От Флуд прекосих Туркадско море, поех на изток по река Алм и накрая се върнах в Туркад.

— А може ли да попитам каква беше целта ти?

— Мои си работи. Нещо като поклонение. Изобщо не е свързано с някакви древни реликви, ако такава мисъл ти се е мярнала в ума. Защо съм се прибрал ли? Ами защото живея тук. Но търсех и вас двамата. Като гледам, много време сте прахосали, за да изминете толкова късо разстояние.

— Отнесохме Селиал до Бясната вода. Тя умря там и аакимите я погребаха при Моста на небесната дъга.

— Много мило от ваша страна.

— И тя беше мила с мен, привързах се към нея. После пък на Лиан му щукна да мине през Чантед, затова се отклонихме натам.

— Хъм-м… — проточи Шанд толкова хладно, че Каран продължи припряно:

— Минавал ли си край Готрайм?

Старецът я опари с поглед изпод щръкналите си вежди и каза троснато:

— Минах!

— Дали… е останало нещо?

Пак сърдит поглед.

— Каран, смайва ме нахалството ти да разпитваш, след като си ги зарязала от толкова време.

Тя си замълча. За всяко забавяне по пътя си имаше причини, но каквото и да кажеше, щеше да звучи като гузно оправдание.

— Рейчис е стар, Каран — натърти Шанд. — Предан и усърден, но твърде стар. Отдавна иска само да си грее костите на слънце и да прекара в блажени видения и спомени последните си години. Аз мисля, че си го е заслужил, а ти? Но вместо това той се бъхта от изгрев до среднощ, опитва се да поправи злото, сторено от войната, преди да е настъпила истинската зима. И се надява ти да се върнеш у дома, за да свалиш този товар от плещите му. Още не е започнал да те упреква, но вече се чуди докога трябва да ти служи толкова неуморно.

Каран беше готова да избухне в плач.

— Какво става в имението? Как са хората?

— Ами не чак толкова зле, честно казано. Равнините на Банадор са пострадали жестоко, но по хълмовете няма големи опустошения. Сигурно защото нашествениците не са искали да се катерят нависоко заради толкова оскъдна плячка. Но не се залъгвай, че Готрайм е непокътнат. Гашадите са минали оттам неведнъж, докато са щъкали от Шазмак и обратно. Има и разрушения, и загинали. Много неща можеш да възстановиш, смъртта обаче е безвъзвратна.

— Да, това е моят дълг — промълви тя. — Не разбирам защо мина толкова време, преди да го осъзная.

Тя скочи от скамейката.

— Я седни! В тези дни е неуместно да прибързваш, колкото и добри да са намеренията ти. В цял Ягадор цари хаос. И не забравяй, че Игър е прострял властта си над тези земи, включително и над Банадор. Не би помислил да се откаже от тях, каквито и временни съюзи да е уговорил в Катаза.

Каран беше наясно с това. Бе опознала безмилостното лице на могъществото.

— Помисли и за състоянието на Лиан — добави старецът. — Днес няма да може да пътува, вероятно и утре.

Тя направи гримаса.

— Да не говорим сега за това.

— Не можеш да бягаш от проблема с него, нито от истината за Готрайм.

— Знам. Не бягам от отговорност. Нека обаче го обсъдим по-късно. Прекалено съм объркана. Моля те, да поговорим за друго.

— Щом искаш…

— Все пак ми се ще да знам къде си бил — смънка тя плахо.

— Трябваше непременно да отида на едно място… много древно място.