Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Винаги си бил предубеден спрямо зейните. Затова си против Лиан.

— Познавам измените на зейните по-добре от всеки друг на този свят.

Враждебността му я вцепени.

— Не, няма да повярвам, че Лиан е такъв. А когато отида при него, как да се държа? Той ми вярваше, каквото и да се случи.

— Но нали от цял час ми разправяш колко си разтревожена!

— Исках само да споделя! — изхленчи Каран. — Остави ме, не съм те молила да се разпореждаш с живота ми.

Тя хукна встрани от пътеката, но Шанд я догони.

— Прекалено е важно, за да си позволиш детинско цупене.

— Не се цупя! — грубо отвърна Каран. — Не ми е по силите да се държа така с него, дори да си прав.

Старецът я изведе от гората на слънце. Накара я да седне на един зърнест отломък и тя плъзна пръст по грапавините. Шанд се загледа към пътя, погълнат от някаква душевна борба.

— Връщам се — отсече Каран. — Лиан е сам.

— Нищо му няма. Надникнах при него преди закуска. Задължително е да си изясним какво ще правиш.

— Единственият начин е да поговоря с него.

— Не! — изръмжа Шанд и си наложи спокойствие. — Само ще предупредиш Рулке. Нито думичка пред Лиан, умолявам те. Преструвай се, че нищо не е имало.

— Ти така ли се справяш със затрудненията си? — ядоса се Каран.

— В случая това е най-доброто.

— Не ти вярвам и няма да те послушам.

— Длъжна си — изрече той с предишната непреклонност.

— Съсипваш ме… — Тя се удари с юмрук по челото. — След всичко, което Лиан направи за мен! И да се е поддал на покварата, вината е моя.

— Той е отговорен за постъпките си.

— Допускаш страшна грешка.

— Нима някой познава зейните по-добре от мен? — горчиво промълви старецът. — Половината си живот прахосах да не ги изпускам от поглед.

— И все пак — ако се заблуждаваш?

— Не се заблуждавам.

Шанд се отдалечи малко по пътеката, после се върна, някак попрегърбен. Каран се изпречи пред него.

— Какво си намислил?

Той седна на леда и подпря глава на юмруците си. Не му беше леко да изтръгне думите от себе си.

— Ако това беше война…

— Но не е! — изсъска Каран. — Лиан е мой и ще го браня до последния си дъх. Срещу тебе също, ако ме принудиш, въпреки че много си ми помагал и съм привързана към тебе.

— Той трябва да бъде отведен в Туркад и проверен с всички средства, достъпни на Тайното изкуство.

— А после? Какво ще правите после с моя Лиан?

— В най-добрия случай ще бъде под денонощно наблюдение.

— Върви по дяволите! — бясно изкрещя тя. — Опита ли някой, ще се лее кръв!

— Каран — по-благо промълви Шанд, — ти не можеш да проумееш колко голям е залогът.

— Знам обаче какъв е моят залог! — Тя коленичи пред него. — Шанд, остави го под мой надзор. Нека го отведа в Готрайм. Дори ако той… ако той е какъвто казваш, там не може да навреди с нищо. Няма нито какво, нито кого да шпионира.

— Това не е игра, да ти е ясно.

— Да не си въобразяваш, че за мен е игра? Според тебе Рулке способен ли е да го принуди да върши неща, които бездруго не са му по силите?

— Не — с нежелание призна старецът.

— Може ли Лиан да си послужи с Тайното изкуство, или да борави с оръжие, сякаш отдавна е обучен за това?

— Не, разбира се! Обсебването не пренася дарбите или уменията на онзи, който го е наложил.

— Значи дори да си прав, Лиан не може да направи нищо друго, освен да слухти и да души наоколо. Как ще навреди някому, ако е в Готрайм?

— Ами ако избяга?

— Мигом ще ви пратя вест и ще тръгна да го търся.

— Не ми харесва… — Шанд крачеше напред-назад по пътеката и размахваше ръце. Накрая промърмори неохотно: — Така да бъде — и аз ще дойда в Готрайм. При едно условие.

— Каквото поискаш! — непредпазливо избълва Каран.

— Ще се съгласиш да постъпваш както аз ти кажа.

— Естествено! — въздъхна тя с облекчение.

— Видях се с Малиен в Туркад — добави старецът. — Спомена, че можело да намине при тебе през зимата. Дойдат ли аакимите, ще им заръчаме да го пазят, а аз ще се прибера у дома.

— Много ще се радвам да ми гостуват. — Каран разчиташе, че щом Малиен й е роднина, ще застане на нейна страна. — Но ако Готрайм е в толкова бедствено положение, както казваш, не си представям с какво ще ги храня. А как беше Тенсор?

— Нито по-добре, нито по-зле.

Продължиха да спорят по пътя на връщане към странноприемницата и едва ли не пред прага Каран се съгласи да изпълнява заповедите му. Струваше й се, че току-що е убила нещо в себе си.

Лиан се събуди с неописуемо главоболие. Намери леглото празно. Къде ли беше Каран? Облече се, като събираше сили по малко. Мръднеше ли глава, започваше да му се гади. Когато слезе долу, хората го стрелкаха с любопитни погледи, но му беше прекалено лошо, за да обръща внимание на това.