Иън Ървайн - Тъмна е луната

В кухнята го лъхна неприятна жега. Не успя да преглътне повече от няколко лъжици каша. Затътри се навън и изкуцука към купчината дърва. Там се просна върху голям пън. Беше премалял и не можеше да шавне.

След време започна да се посъвзема. Тогава чу двама души да разговарят на пътеката. Нямаше как да не познае гласа на Каран. Искаше му се да изтича при нея, за да потърси утеха.

— Не мога — смънка тя покрусена.

Май плачеше. Две-три думи стигнаха, за да разпознае и гласа на мъжа — Шанд! Върнал се е! Ако можеше, щеше да скочи тутакси и да го прегърне. Съвсем скоро обаче това желание се изпари.

— Сега Лиан е врагът — неумолимо подчерта старецът. — Няма съмнение, че Рулке го е обсебил. След случилото се снощи е невъзможно да му се доверяваш.

Снощи ли? Какви ги дрънкаше Шанд? Кошмарите започваха да се процеждат в паметта му.

— Не! — извика Каран. — Как смееш да искаш това от мен?

— Лиан не е нищо друго освен оръжие в ръцете на Рулке, и то смъртоносно. Послушай ме, или край на уговорката ни. Аз ще го издам, щом ти искаш да го прикриваш. Няма да отстъпя, Каран.

— А аз си мислех, че си ми приятел — изхленчи тя.

— Такъв съм. Не позволявай чувствата да ти попречат. От твоето решение може би зависи съдбата на много хора.

— И Лиан е един от тях.

— Каран! — изръмжа старецът ледено.

Тя се пречупи и смънка с мъка:

— Ще правя каквото кажеш.

Лиан изстина.

— И да не изтървеш нито думичка пред него!

Двамата продължиха нагоре по пътеката и той вече не можеше да ги чува.

Седя при купчината дърва цяла вечност, закрил лицето си с длани и загледан между пръстите си в утъпкания сняг. Каран го предаде, отрече се от него, а той изобщо не проумяваше причината. Идеше му да избяга оттук, но го възпряха болката и крайната немощ. Копнееше за смъртта.

В кръчмата поднасяха обяд, когато Каран и Шанд слязоха от горния етаж. Лиан седеше близо до огнището, на масата пред него изстиваше недокосната паница. Отокът на главата му беше грамаден, лицето му жълтееше, затова пък по бузите му избиваха яркочервените петна на треската. Кръвясалите му очи гледаха изцъклено, а кожата на пръстите му имаше синкав оттенък.

— Шанд! — промълви той сдържано. — Върнал си се. — Каран не смееше да го погледне в очите. Личеше, че пак е плакала. — Колко се радвам да те видя. — Усети, че Каран се взира в него, и подхвърли озъбено: — Цепи ме главата, а не помня от какво може да е това.

Пипна натъртеното си слепоочие и трепна от болка. По пръстите му пак имаше кръв. Позяпа ги смутен.

— Дали не съм паднал по стълбата? Нищичко не помня.

— Ох, Лиан, какво да те правя? — отрони Каран.

Виждаше го болен, печален и глуповат. Очите й се напълниха със сълзи и тя изхвърча през вратата.

Шанд остана. Наля вино ма Лиан и подхвана жизнерадостно разговор за отминали времена. Лиан недоумяваше какво може да се е случило през нощта, оставила празнота в паметта му. Предишния ден си беше бодър и ведър, а днес се отнасяха с него като със злодей.

Изобщо не се заблуди от преструвките на Шанд, а Каран беше жалка гледка, когато се опитваше да прикрие чувствата си. Нещо се бе объркало, сигурно заради необузданите му сънища, но не можеше да разбере какво.

Вечерта Шанд си легна, а Лиан пресрещна Каран в коридора.

— Моля те, кажи ми какво става. — Хвана студените й ръце и добави: — Винаги съм ти вярвал…

Тя се двоумеше мъчително. Признаеше ли на Лиан, Шанд щеше да го издаде. Отдръпна се. Лиан пак протегна ръце към нея.

— Моля те!

Тя стоеше безволно.

— Недей, Лиан — прошепна след малко. — Не ми причинявай това. Няма да го понеса.

Врътна се и избяга.

Той зяпна след нея съкрушен. Край. Всичко между тях се бе разпаднало на късчета. Какво щеше да прави сега?

И тази нощ, и още много нощи след нея в миговете на най-черно отчаяние се питаше дали все пак не се е отметнал от всички тях, за да служи на Рулке, без дори да съзнава.

Каран лежеше в студената си постеля и сън не я ловеше. Защо Лиан беше постъпил така? Истина ли беше? Не знаеше. Доскоро би се доверила на собствената си преценка, но Шанд безжалостно я бе лишил от тази опора. „Защо отстъпих? Той се заблуждава. Знам, че греши.“

„Моля те, Лиан, ела при мен… — повтори си поне стотина пъти през нощта. — Нищо не казвай, само ме прегърни и всичко ще бъде както преди. Ще наруша обещанието си. Ще избягаме в планините, където никой няма да ни намери.“

Зазоряваше се, а тя не бе мигнала. „Защо не дойде? Щяхме да се разберем…“