Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Охо, и ти си търсил ааканско злато!

— Не съм! По-скоро отидох да почета миналото. Своето минало. Не знам дали не е глезотия в такива времена, но не можех да не отида.

— Разкажи ми.

— Нямам желание. Също като тебе аз признавам с голяма неохота недостатъците и грешките си.

— Добре де… Какво друго прави през това време?

— По пътя насам се отбих в Туркад. Тайно, разбира се. Игър се бе върнал преди месеци. Ако се вярва на мълвата, бил разярен и смазал всякакво непокорство с желязна ръка. Прогонил гашадите и тутакси усмирил Туркад. Но това е версията на неговите послушни разказвачи — те, както винаги, пренаписват историята. Истината е далеч по-интересна, всичко се върти около твоята приятелка Мейгрейт.

— Виж ти… Разкажи ми и за нея.

— Твърде странни случки… Двамата с Игър били любовници…

— Знам — прекъсна го Каран. — И аз се наслушах по пътя на какви ли не слухове за нея, но всички си противоречаха.

Шанд сподели с нея всичко, което бе научил за делата на Мейгрейт.

— Повела армия към Банадор — добави накрая — срещу бунтовниците и гашадите. Заявила на всеослушание, че Каран от Банадор е нейна най-близка приятелка, затова нямало да изостави в беда народа й. Сега си направо знаменитост в своята малка страна, а и отвъд границите й.

— Не искам да съм прочута — печално отрони Каран. — Копнея само да си бъда вкъщи.

— Е, предполагам, че приказките ще секнат рано или късно. Както и да е. Тя освободила Банадор, натирила гашадите с подвити опашки чак до Шазмак. Тъй че в края на краищата си сторила добрина на своите хора, макар и не по собствено желание.

— „Нейна най-близка приятелка“! — смаяно проточи Каран. — Ами и така може да се каже, макар да не подозирах, че е способна да се сприятели с някого. Голяма особнячка е Мейгрейт. И е страдала ужасно. Ти срещна ли я някъде?

Шанд сви рамене.

— Никога не съм я виждал. Малко преди завръщането на Игър тя изчезнала. Друго не знам.

— И аз имам новини за тебе. — Тя му разказа за наученото в библиотеката на Чантед. — Фейеламор ни е изпреварила с няколко месеца.

— Лоши вести — поклати глава старецът. — Най-вече за Мендарк, защото може и да са свързани някак с пътешествието му на изток. Игър също трябва да научи незабавно. А аз се надявах на дълъг спокоен отдих в Тулин. Отгоре на всичко ти премълчаваш някои неща, нали? Хайде, изплюй камъчето!

Каран си наля още чард и се престраши да го погледне.

— Щом се налага.

— Да се поразходим. За някои неща е по-лесно да говориш, когато вървиш.

Минаха зад странноприемницата, слязоха под купчината дърва и поеха по заснежена поляна с билки. Скоро стигнаха до така наречения път към Хечет, който си беше разкаляна пътека.

Шанд я хвана под ръка и допирът на коравите му пръсти някак я успокояваше. Страхуваше се да говори за Лиан.

— Вярвах му. Обичах го…

— Още го обичаш. Той още носи в себе си това, което те е привлякло. Както и онова, за което си си затворила очите, когато си направила избора си.

— Мразя го! Тепърва научих за него нещо, което ме кара да го ненавиждам.

— Дрън-дрън. Държиш се като обидено детенце.

— И ти не вярваш на Лиан, често си ми го натяквал.

— Признавам, но аз съм предубеден спрямо зейните. Никога не съм крил отношението си. Мендарк се доверяваше на Хения, а тя предаде Съвета. Всички зейни са такива!

— Не знам какво да правя! — завайка се Каран. — В главата ми е пълна бъркотия.

Спускаха се предпазливо по стръмнината. Тук-там калта бе замръзнала и запазила отпечатъци от ботуши. Вървеше се трудно. От време на време нагазваха в хлъзгава глина. Стигнаха с пързаляне до подножието, където ги очакваше гората — тъмни стволове, тъмни клони, тъмни твърди листа дори през зимата.

Каран подреждаше спомените си от нощта, опитваше се да проумее какво се бе случило.

— Той си беше любопитко, още когато се срещнахме — говореше тя по-скоро на себе си. — За мен това любопитство стигаше до безочлива наглост. Задаваше въпроси, които никой не би трябвало да си позволява да зададе на непознат. Тогава се стъписах, но после се убедих, че винаги така се държи.

— Това е в природата му… присъщо е на всички зейни. И затова е майстор-летописец. Само че точно тази чудатост ги доведе до падение.

— Знаеш ли, че веднъж в Шазмак той дори се вмъкна в стаята ми да търси Огледалото? Побеснях, но после научих, че заклинанието на Емант е разпалило неутолимо любопитството му. Може би така е постъпил и Тенсор — и двамата са злоупотребили със слабостта му.