Джоан Ейкън - Ема Уотсън

— Скъпи господине! — обърна се тя към него с тон, в който умело се съчетаваха шеговитост, ласка и твърдост. — Скъпи мой мистър Хауард, забравихте ли, че трябваше днес на обед да разговаряме относно финансирането на новите приюти за бедни?

— Не, лейди Озбърн, не съм забравил — учтиво отвърна той, извади часовника си с металичен капак и го погледна. — Не съм забравил, но остава час и половина до насрочената среща. Сестра ми и аз по време на нашата разходка съчетаваме физическото раздвижване с урок на момчетата по естествена история и удоволствието от компанията на мис Уотсън. Позволете ми да ви представя…

— Все пак мисля, че се налага да лиша дамите от компанията ви — отсече рязко лейди Озбърн, като се усмихна само с устни, а очите й останаха надменни. — Сетих се за редица други неща, които желая да обсъдя с вас, ако бъдете така любезен и ме последвате в замъка. — И без повече обяснения заповяда да обърнат каретата и с бърз ход се отправи в посоката, от която бе дошла.

Мистър Хауард въздъхна с доста тъжен вид, извини се кратко, свали Джордж от седлото и се качи на коня.

— Надявам се, че ще имаме възможност да се върнем към този изключително приятен разговор друг път, мис Уотсън — каза той. — Засега довиждане, скъпа Ана. Довиждане, момчета!

И той препусна в лек галоп след файтона.

— О, дявол да го вземе! — възкликна Чарлс. — Това означава, че не можем да стигнем до ледницата, нали, мамо? Твърде далече е и Франк не може да извърви разстоянието пеша в двете посоки.

— Боя се, че е така — съгласи се майка му. — Не искам да те чувам да казваш „Дявол да го вземе“, скъпи. Това е грозен израз. Смятам, че посещението на ледницата е удоволствие, което трябва да си запазим за друг ден, когато вуйчо Адам ще може да ни отдели повече време. Няма значение! У дома имате куп съкровища, които да покажете на мис Ема. Мисля, скъпа, че ако не възразявате, ще бъде най-добре да се връщаме обратно — обърна се тя към Ема. — Франк е юнак, но пътят, който трябва да извървим пеша, май представлява пределът на неговите възможности.

Лека сянка бе помрачила лицето й. Това не учуди Ема. Пренебрежението на лейди Озбърн към двете жени, придружаващи мистър Хауард, граничеше с невъзпитаност, а единственият поглед, който бе хвърлила на Ема, беше вледенен от явна студена неприязън. Като могъща съседка, живееща в непосредствена близост в другия край на парка, лейди Озбърн навярно създаваше известни затруднения на мисис Блейк, помисли си Ема. А ако, както бе намекнала Джейн Уотсън, дамата действително имаше намерение да се омъжи за мистър Хауард, за неговата сестра това бе тревожна и не особено приятна перспектива, която вероятно освен другото щеше да сложи край и на много хубави семейни развлечения.

Ема не изрази гласно нито една от тези мисли. Вместо това попита:

— Много ли е разностранна благотворителната дейност, с която се занимава лейди Озбърн?

— О… да, действително, тя се интересува от благодеяния — доста уклончиво отговори мисис Блейк. — Тя и моят брат — той е капелан на замъка, както знаете, а освен това и викарий на тази енория — работят усърдно в тази област. Лейди Озбърн е много умна и способна… А също, разбира се, толкова елегантна и очарователна. — Мисис Блейк въздъхна.

Джордж и малкият Франк бяха изпреварили останалите, докато се надбягваха към къщи. Чарлс обаче вървеше редом с майка си и здраво я държеше за ръка. Той вдигна поглед и попита:

— Вуйчо Адам ще се ожени ли за лейди Озбърн, мамо?

— Божичко, момчето ми! Как ти хрумна подобно нещо?

— Така каза Джем пред мисис Фишър. Всички в селото смятали, че това ще стане.

— Чарлс, не ми харесва, че слушаш клюките на прислугата и градинарите. Още по-малко ми харесва, че ги повтаряш. Какво ще решат вуйчо Адам и лейди Озбърн не е наша работа.

— Да, мамо — каза с унил тон момчето, но след секунда-две добави: — И все пак много се надявам, че той няма да се ожени за нея. Защото ако го направи, предполагам, че ще трябва да отиде да живее в замъка и ние няма да можем да тичаме там всеки ден и да питаме вуйчо за разни неща, както правим сега, когато е във викарския дом. В такъв случай това би било наша работа, не мислиш ли така, мамо?

— Замълчи, дете! Какво ще си помисли мис Уотсън за нас? Ще си направи изводът, че не вършим друго, освен да клюкарстваме за съседите си.

Следващият ден беше неделя и Ема и Елизабет заедно се връщаха от църквата в Стантън след литургията, отслужена от помощника на енорийския свещеник, младия мистър Маршал за щастие старата бавачка се бе възстановила достатъчно, за да поверят мистър Уотсън на грижите й, когато по алеята към пасторския дом за кой ли път ги изненада тропотът на конски копита.