Джоан Ейкън - Ема Уотсън

— Боже мой! Бях забравила колко е огромен!

— Какъв чудесен готически стил — усмихнато каза мистър Хауард. — По-голямата част от това, което виждате, както и назъбените стени, са били пристроени от дядото на сегашния лорд Озбърн преди около четиридесет години, а синът му, бащата на лорд Озбърн, е изградил двете високи кули. За късмет настоящият лорд няма архитектурни амбиции. Всъщност чувал съм да го характеризира дома си като „стара грамада, подобна на гробница“ и той много повече предпочита ловната хижа в Мелтън.

— Ако не греша, известно време сте преподавали на лорд Озбърн? — каза Ема.

— Да, бях учител на него и по-младия му брат Чилтън до миналата година, когато Чилтън постъпи в Кеймбридж. Сега съм прехвърлил вниманието си върху моите племенници — обясни мистър Хауард, като в същото време свали Франк от седлото и настани на негово място Джордж. — Намирам, че напълно си заслужава да им преподавам, нали, момчета?

От тона му се подразбираше, че те далече превъзхождат неговите предишни ученици, но Ема бе твърде тактична, за да поиска да сравни способностите им. Тя се досещаше, че лорд Озбърн не се бе оказал блестящ ученик. В начина му на изразяване имаше някаква мудност и вялост, която подсказваше, че ако по рождение не принадлежеше към привилегированото общество, можеше да бъде охарактеризиран като не много умен и дори лишен от всякаква съобразителност човек.

„Все пак за лорд се представя доста добре“ — великодушно си помисли Ема.

Докато компанията се разхождаше с бавно темпо, съобразено с малкия Франк, децата засипаха Ема с информация за онова, което ги заобикаляше. „Точно тук видяхме зайците да танцуват.“ „Казват, че в онова дърво обитава призракът на пазач на дивеч, който по погрешка бил застрелян от стария лорд Озбърн.“ „В оня шубрак расте миши трън с червени плодове, чудно красиви.“ „Ей там вуйчо Адам видял как една чапла почти се задавила с риба.“ „Нашият татко е станал вече капитан на «Антверпен» и сега корабът се е отправил към Средиземно море“. „Лорд Озбърн обеща да вземе Чарлс на лов през следващия сезон.“

В паузите между това изобилие от весели съобщения възрастните приятелски си разменяха мисли на теми, които детското бъбрене спонтанно предизвикваше в съзнанието им: за растенията, природата, политиката, книгите, изкуството — мисис Блейк довери, че обича да рисува пейзажи — но без да опитват да се задълбочават или да разискват сериозно даден въпрос. „Прилича просто на приятна игра — помисли си Ема, — в която играчите хвърлят топката, без да ги е грижа кой ще я улови и няма никакви правила… Не съм изпитвала такова чувство на свободно и успокояващо общуване от времето на онези разходки с леля и вуйчо из ливадите на Шрусбъри, когато разговаряхме за музика, история, поезия и последните събития.“ Ема бе принудена да признае пред себе си, че Елизабет, макар и любеща сестра, бе така отрупана с домакински грижи, та общо взето с месеци не отваряше книга, рядко си даваше труд да хвърли поглед върху вестник, а темите й за разговор се свеждаха до бита вкъщи и случките в околността. Независимо от това с Елизабет в никакъв случай не се живееше скучно, защото тя притежаваше проницателност и здрав разум, а по отношение на хората показваше тънка наблюдателност. И все пак по-различно и приятно бе да общуваш с умове, завладени от по-широки интереси, способни да изказват нови идеи по всички важни теми и да разговарят живо и увлекателно.

Всички разменяха мнения за „Баладата за последния трубадур“, която мисис Блейк четеше на глас на своите момчета, когато звук на копита и трополене на колела на карета ги накара да се обърнат и Чарлс възкликна:

— О! Лейди Озбърн с големия си файтон идва насам през тревата.

Лейди Озбърн, както бе казала Джейн Уотсън, бе изключително елегантна, красива и чаровна на вид, и никой, който не я познаваше, не би могъл да й даде повече от тридесет години. Дъщеря й, мис Озбърн, в никакъв случай не можеше да се мери по хубост с поразителната си майка. Тя бе слаба, с безкръвно лице, а разкошният червеникавокафяв цвят на косата само подчертаваше бледия й тен. А този ден изглеждаше мрачна и без настроение, съвсем различна от онова, което беше на бала, когато, спомни си Ема, имаше доста весел и оживен вид, докато се извиняваше на малкия Чарлс, че не може да танцува с него. Мис Озбърн не проговори.

Лейди Озбърн отправи небрежно едва забележима усмивка към двете дами и едва им кимна с глава, като запази цялото си внимание за мистър Хауард.