Ан Ейвъри: Снежната кралица

— Е, никой не иска от теб да се отказваш — отвърна Хети, като се опитваше да му попречи да я целуне отново, докато тя се опитваше да сложи в ред вратовръзката и сакото му. — Но ти вече си лекар и уважаван мъж. Какво ще си помислят пациентите ти, ако те видят да се държиш неприлично на обществено място?

— Ще си помислят, че имам дяволски красива годеница и че съм глупак, ако не се възползвам… уф! — Думите му бяха прекъснати, когато Хети затегна вратовръзката му, за да го накаже за неприличния език. Когато тя разхлаби възела, той добави: — Или пък ще ме съжаляват за това, че съм се оженил за опърничава жена, която ме малтретира.

Хети потупа одобрително вратовръзката му и се изплъзна от прегръдката му.

— Ще приема частта за малтретирането, доктор Райан. Това е единственият начин да бъдете държан под контрол. Но внимавайте да не ме накарате да правя и другото!

— Слушам, ма’ам — отвърна той с подходящото смирение. След това измъкна ръцете си от нейните и ги плъзна по кръста й, за да я придърпа плътно към себе си. — Добре, че те имам, за да ми казваш какво да правя, Хети! Не знам как щях да се оправя без теб!

Мислено Майкъл се чудеше как наистина щеше да се справи без нея.

Той погледна надолу. Хети вървеше до него, но той виждаше само върха на сламената й шапка до рамото си. Шапката се наклони, когато Хети се обърна, за да наблюдава една червеношийка, след което се наклони отново, когато двамата стигнаха до един розов храст, който тъкмо започваше да разцъфва.

— О, Майкъл, виж! Розите на госпожа Джиргинс са цъфнали. Преди нашите! Мама ще бъде толкова разочарована. — Без да пуска ръката на годеника си, Хети се наведе да помирише розите.

Майкъл се спря и се завъртя като кораб на котвена верига. Нямаше какво друго да направи. Никой не беше в състояние да накара Хети да не прави нещо, което е решила да направи.

Не че това имаше някакво значение. Той беше готов да направи всичко, което тя поискаше от него. Винаги го беше правил. Проблемът беше, че тя никога не искаше много от него. Не и за себе си. Хети поставяше хората, които обичаше, над всичко, дори над самата себе си — майка си, Майкъл. Дори и съседите й и малките палави момчета, които толкова обичаха захарни сладкиши.

Майкъл се сети за писмото, скрито във вътрешния джоб на сакото му, и усети как част от красотата на деня си отива.

Хети погледна нагоре и нещо сладко и горещо изпълни гърдите на Майкъл въпреки съмненията му. Розовите й бузи съперничеха на цвета на розите и Майкъл си помисли, че с удоволствие би потънал в зеленината на очите й.

— Помириши ги, Майкъл. Не са ли прекрасни? По-хубави са дори от нашите. Смяташ ли, че госпожа Джиргинс ще ми даде листата, за да направя освежител за гардероба на мама?

Майкъл не беше специалист по розови листа, но покорно се наведе да помирише розите. Миризмата беше замайваща, а лекото докосване на едно листо до върха на носа му напомни на Райан колко мека като коприна бе кожата на Хети, когато я бе обсипвал с целувка.

Той се отдръпна рязко.

— Хубави са.

Хети се разсмя.

— О, Майкъл.

— Какво искаш да кажеш с това?

Той повдигна вежди, но тя стисна устни и отказа да отговори.

— Хайде, Хети — каза Майкъл, който внезапно бе обзет от нетърпение. — Да вървим. Можеш да питаш госпожа Джиргинс за листата по-късно.

Тя се подчини, без да възразява. Не защото нямаше собствено мнение — нямаше по-твърдоглав човек от Хети, когато тя си наумеше нещо, — а защото винаги с желание правеше нещо, ако знаеше, че така ще му достави радост.

Тази мисъл го накара да изпита вина, а с вината се появиха и нови съмнения. Майкъл ги натика в най-отдалечения ъгъл на съзнанието си. Ако продължеше да се тревожи, Хети щеше да заподозре, че нещо не е наред. Пък и защо изобщо трябваше да се тревожи? Той беше прекарал достатъчно време в обмисляне на всичко това, в предвиждане на пречките и недостатъците. Нямаше да бъде лесно за нито един от тях, поне в началото, но такава възможност не се появяваше всеки ден.

Майкъл се намръщи и погледна надолу към годеницата си. Едва сега той забеляза, че плетената слама на шапката й е започнала да се разкъсва леко. Хети не бе имала средства да си купи нова всекидневна шапка, така че просто беше позакърпила старата.

Тази мисъл беше достатъчна, за да върне съмненията му. Скоро Хети нямаше повече да се тревожи за такива неща. Тя щеше да може да си купува нова шапка всяка година. Дори две, ако искаше!

Майкъл се поуспокои и усети как си възвръща предишната жизнерадост. Сламените шапки бяха тривиални неща, но имаше толкова много други неща, които той искаше да даде на Хети — на двама им! — и те не бяха нито тривиални, нито леснопостижими. И ако трябваше да бъдат разделени в продължение на толкова месеци, Хети сигурно щеше да разбере саможертвата, която той правеше, когато я сравнеше с всичко, което щяха да спечелят.