Ан Ейвъри: Снежната кралица

— Излизам за малко на разходка с Майкъл, мамо. Ще се разходим, а може и да спрем за по една сода при Гиърсън. Няма да се бавя. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгна?

Майка й изглеждаше твърде крехка и слаба в огромния люлеещ се стол до леглото й. Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, скъпа. Ще се оправя и сама. Желая ти приятно прекарване и предай много поздрави от мен на Майкъл.

За миг Хети се поколеба на ръба между любовта и чувството за вина. Лошото здраве, слабото сърце и кроткият характер бяха превърнали Мадлин Малоун почти в инвалид от онзи ден преди повече от десет години, в който бащата на Хети бе починал. Съседите и дамите от църквата се отбиваха на гости, но Мадлин разчиташе на компанията на дъщеря си, която трябваше да върши и всичко друго и когато бъдеше оставена сама твърде дълго не можеше да се справи.

— Когато се върнем, що помоля Майкъл да ти почете, мамо. Искаш ли? — каза Хети с надеждата да накара майка си да се усмихне. — Може да ти почете от новата книга на госпожа Клей „Тайната на херцога“.

Мадлин се разсмя.

— Майкъл прави много неща добре, но четенето на любовни романи не е едно от тях. Защо не му дадеш да чете нашия „Медицински наръчник“?

— Какво? И да не ни обръща внимание в продължение на часове?

Мадлин прие сериозно изражение.

— Е, ще трябва да свикнеш с това. И без това ти беше много трудно, докато той беше студент. Какво си мислиш, че стане сега, когато той вече е истински лекар?

Хети се разсмя.

— Не се притеснявай! Нямам намерение да го оставя да ме забрави, без значение колко е зает с медицината си!

— Тогава по-добре недей да го караш да чака, Хети. Сега върви. Изчезвай! — Мадлин направи движение с ръката си, сякаш се готвеше да хвърли нещо по дъщеря си.

Майкъл я чакаше подпрял едното си бедро на парапета на верандата, стиснал в ръка отворения златен часовник на баща си. Когато Хети се появи, той се ухили с една от редките си палави усмивки, които караха сърцето й да слиза в петите й, и погледна часовника си.

— Единадесет минути и седемнадесет секунди. Трябва да си търчала из къщата като ненормална, Хети.

Тя го погледна с престорено високомерие. Майкъл се разсмя, затвори часовника, прибра го в джоба си и се изправи.

— Изглеждаш прекрасно. Въпреки че никога не мога да бъда сигурен — прибави шеговито той и я прегърна — дали предпочитам елегантната и възпитана дама, каквато си станала, или фурията, която тичаше из полето вдигнала полата си до колене и с развяващи се зад нея къдрици.

Той я притискаше силно към себе си, сякаш се страхуваше, че може да му избяга. Дъхът му галеше ухото й и я възбуждаше. Той я целуна леко по чувствителната кожа малко под ъгълчето на брадичката й, след което устните му оставиха редица целувки от извивката на врата й до яката на ризата й и обратно.

Хети не можеше да сдържи възбудата си. Тя се притискаше още по-плътно до Майкъл и извиваше врат, канейки го да продължи да я целува, почти замаяна от него и от топлата миризма на колосан лен, ром и мъж.

— О, Хети — прошепна той, — колко много те обичам.

Не му беше дадена възможност да каже нищо повече.

— О, я виж! Госпожица Хети се целува!

— Хей, докторе! Големият ми брат може да го прави по-добре от теб! Искаш ли да ти покаже как?

Четири момчета се бяха покатерили на дървената ограда като ято опърпани сойки, дошли да кълват в двора с кокошките.

Едното момче, червенокосо дяволче, обуто в къси панталонки, отвори вратата с напереното самочувствие на крал.

— Хей, госпожице Хети! Колко големи захарни сладкиша даваш, за да не ви наблюдаваме с доктора?

Майкъл се вбеси. Хети заби предупредително пръсти в ръката му и тръгна напред, за да се изправи срещу натрапниците.

— Томас Бътлър — каза заплашително тя, — ти да не се опитваш да ме изнудваш?

Очите на момчето се разшириха и то я погледна с възможно най-невинния си поглед.

— Не, ма’ам. Само питам.

— Само питаш, а?

— Да. — Усмивката му се разшири толкова, че заплашваше да погълне луничките му. — А и ние наистина сме гладни.

— Толкова гладни, колкото сте били и за онзи черешов пай, който изчезна от верандата на госпожа Хитчинс миналата седмица?

Забележката й попадна в целта. Внезапно лицата на всички приеха изражения на абсолютна невинност — на всички, с изключение на Джими Гудж, чието лице се изкриви в подозрително намръщена физиономия, когато собственикът му осъзна, че е бил изключен от един продуктивен набег.

Томи целият сияеше.