Ан Ейвъри - Снежната кралица

— Е, не знам за точно тази лъжа, госпожице Хети, но госпожа Хитчинс разправя страхотни измислици!

Майкъл изсумтя и лицето му почервеня. Хети заби предупредително лакътя си в диафрагмата му. Той се задави, пое си дълбоко дъх и се обърна с лице към палавниците върху оградата на Хети.

С важността, присъща на един лекар и стълб на обществото, Майкъл попита с леко разтреперен глас:

— Той по-добър ли е от захарните сладкиши на госпожица Хети?

Момчетата очевидно бяха озадачени. Здравият политически разум им подсказваше да дадат отрицателен отговор, тъй като Хети стоеше пред тях, но от друга страна всички те знаеха, че няма да бъде твърдо умно да оставят госпожа Хитчинс да дочуе, че кулинарните й усилия не са били оценени както подобава.

— Хайде, като мъже с мъже — подкани ги Майкъл. Сякаш за да увери Хети в своята лоялност, той обви кръста й с ръце и добави: — Просто в името на научното изследване, разбира се!

Хети може би нямаше да приеме последните му думи за толкова обезпокояващи, ако той не ги беше прошепнал в ухото й, така че топлият пулс на дъха му бе накарал нервните й окончания да трептят.

— Престани — каза тя, наведе глава и плесна Майкъл по ръцете, които се бяха заели с някакви доста отвличащи вниманието проучвания под жилетката й.

Томи се ухили.

— Наистина ли искаш да знаеш, докторе?

— Разбира се, че не иска. — Хети сложи ръце върху ръцете на Майкъл, за да ги задържи на едно място над бедрата си. — А и това няма значение, защото днес нямам захарни сладкиши.

Четирите лица я погледнаха умърлушено.

— Но утре може да имам.

Това заявление беше посрещнато с радостни викове, които секнаха моментално, когато малкият Джими изгуби равновесие и падна през глава от оградата. Хети се изтръгна от прегръдката на Майкъл и се втурна към момчето, но когато стигна до него, Джими вече се опитваше да седне на земята.

Свикнал с нещастията, които се случваха с малките момчета, Майкъл я последва с по-тържествена стъпка. Той клекна пред Джими, който изглеждаше, сякаш му се иска да заплаче, но не смее да го направи пред четирима свидетели, и спокойно огледа пораженията.

— Малка драскотина — обяви той, докато отместваше една тежка къдрица руса коса. — Докато стане време за обяд, вероятно ще имаш синина.

Джими натисна удареното място с пръст и се намръщи.

— Това ли е всичко?

Майкъл го погледна сериозно.

— Е, в някои особени случаи съществува тенденция към загуба на интерес към бейзбола, захарните сладкиши и черешовия пай…

Очите на Джими се разшириха от ужас.

— … но няма да знаем дали твоят случай е такъв, докато не минат няколко дни.

За миг Джими се поколеба на ръба между недоверието и отчаянието. Неистовият смях на другарите му обаче наклони везните.

— Не — каза момчето. — Такива неща не се случват. — Въпреки че говореше с увереност, изражението на лицето му показваше очевидно облекчение. Майкъл се ухили.

— Не. Не се случват.

Той вдигна момчето на крака и се изправи.

— Но за да бъда напълно сигурен, ще ти предпиша няколко хапчета. — Майкъл бръкна в джоба си и започна да рови из него. Момчето го гледаха с широко отворени очи. — А, ето ги. — Той извади една смачкана хартиена торбичка и огледа тържествено съдържанието й. След това внимателно пусна две хапчета от пчелинок в протегнатата в очакване ръка на Джими. — Вземи едно сега, а след като го изсмучеш вземи още едно. Ето и по две на останалите. — Веждите му се свиха в предупредително намръщване. — Просто за всеки случай, ако проблемът се окаже заразен.

Миг по-късно момчетата изчезнаха на бегом надолу по пътя. Благодарствените им викове бяха приглушени от бонбоните в устата им. Майкъл стоеше до вратата, гледаше ги и се хилеше палаво.

Усмивката му беше опасно привлекателна. Тя караше Хети да си мисли за онази целувка на верандата и за ръцете около кръста й и…

— Майкъл Дейвид Райан! Надявам се, че осъзнаваш колко си безсрамен! Какво искаше да постигнеш, като ме поставяш в неудобно положение като… като…

— Като те целувам ли? — Майкъл я погледна изпод гарвановочерните си вежди. В сините му очи играеше насмешливо пламъче.

— Е, и с това като начало — отвърна Хети, решена да остане сериозна.

— А след това? Можеш ли да ми покажеш? Просто за да ми опресниш паметта, нали разбираш?

— Не можеш ли да се държиш сериозно? Ъгълчето на устата му се повдигна нагоре.

— Не и ако това означава, че трябва да престана да те целувам, Хети. Не мисля, че бих се отказал от това за каквото и да било.