Ан Ейвъри: Снежната кралица

— Уф! — каза тя и започна да разтърква с ръка удареното място. — Майкъл…!

Предупреждението й беше посрещнато със силен смях. Той вече се беше пуснал от перваза и сега единственото, което Хети можеше да види от мястото си, беше черната му коса.

— Пет минути, Хети!

Пет минути. Майкъл се ухили. Тя щеше да излезе след десет… ако днес беше късметлия. Той вдигна глава, за да погледне към прозореца над себе си, но Хети вече я нямаше. Майкъл се зачуди дали тя щеше да се сети да затвори прозореца, преди да излезе.

Внезапно го обзе нервност и Майкъл тикна ръце в джобовете си. При това писмото във вътрешния джоб на палтото му изшумоля леко.

Трябваше да й каже за писмото по-рано, да обсъди с нея плановете си.

Трябваше… но не го бе направил. Беше се уплашил. Не му се искаше тя да каже „не“ или да възрази. Не искаше да слуша съмненията й, защото неговите собствени му бяха достатъчни.

Майкъл погледна още веднъж към отворения прозорец. Той видя Хети във въображението си — с изпълнени от радост зелени очи, с къдрица коса с цвета на златен дъб, виеща се непокорно по бузата й. Косата й винаги намираше начин да се освободи, беше красива колкото самата Хети и проявяваше същото нежелание да бъде укротена.

Майкъл си помисли как би прекарал тази копринена къдрица през пръстите си и тази мисъл го възбуди. След това той си помисли, че ще трябва да напусне Хети, и целият потръпна. Никога не се беше отделял от нея за повече от една седмица, а сега… Майкъл напрегна рамене и писмото изшумоля отново.

Нямаше да го има само два месеца. Той си повтори това за хиляден път. Само докато уредеше живота си и я извикаше при себе си. Хети щеше да одобри намеренията му, когато разбереше колко важно беше това за него.

Той се надяваше, че тя щеше да му прости за това, че бе държал всичко в тайна от нея толкова дълго време.

Пет минути. Да среше косата си, да приглади дрехите си, да си вземе шапката и жакета, да не говорим за довършването на… бърсането на праха! Хети изсумтя недоволно и се втурна към изоставения парцал и бутилката.

Парцалът беше попил по-голямата част от лимоненото масло, което беше разляла, и сега на масата беше останало само едно петно с неправилна форма, което се сливаше добре с всички останали петна, дупчици и драскотини, които покриваха износената повърхност. Под бутилката обаче беше останал правилен черен кръг, който можеше да бъде прикрит само с много слънчева светлина и многократно полиране. Майка й и дамите щяха да го забележат незабавно.

Майка й щеше само да се усмихне, защото веднага щеше да се досети за причината, но Хети не смееше да си помисли за дискретно сведените погледи на дамите, които щяха да казват без думи, че горкият доктор Райан си е намерил ужасно некомпетентна жена за съпруга.

Хети въздъхна, взе напоения с масло парцал и също толкова мазната бутилка и като ги държеше внимателно пред себе си, за да не изцапа дрехите си, ги отнесе в кухнята и ги прибра на високата полица, на която държеше материалите си за почистване.

Докато се надигаше нагоре, за да достигне полицата, зърната на гърдите й се отъркаха в плата на памучния й елек и корсета й и й напомниха за целувката на Майкъл и топлината, която беше заляла цялото й тяло. Мрачните й мисли за неодобрението на дамите от женския кръг изчезнаха незабавно.

Тя обичаше Майкъл, откакто се помнеше, а може би дори и по-отдавна, откакто техните майки ги бяха извеждали заедно на разходка в бебешките им колички. Скоро тя щеше да се омъжи за него и щеше да може да го обича всяка минута от всеки ден до края на живота си.

Най-хубавото беше, че и той й отговаряше със същата страстна и дълбока любов. Ако дамите смятаха, че на нея й липсват някакви качества, той не споделяше тяхното мнение. А това беше единственото нещо, което имаше значение за Хети.

С изпълнено с радост сърце Хети хвърчеше из малката къща и премахваше последните очевидни следи от прекъснатия си опит да свърши домакинската работа. Тя прибра освободилите се къдрици на мястото им, взе шапката си и подходяща жилетка. Хети едва не забрави прозореца в трапезарията. Тя се намираше на половината път по коридора, когато се сети, че той все още е отворен и сякаш кани мухите да влязат в стаята.

Протестното скърцане на рамката на прозореца предизвика друг, по-мек протест откъм спалнята на майка й.

— Хети? Ти ли си? Какво правиш, че вдигаш такъв шум?

— Съжалявам, мамо — извика в отговор Хети. С последно, силно бутане тя успя да затвори прозореца, след което взе жилетката, която беше оставила. Докато минаваше покрай спалнята на майка си, момичето надникна вътре.