Гюстав Емар - Отмъщение

И той подаде своята бутилка на Опосум, който я допря до устните си, но започна да пие бавно, като че ли неохотно, после я върна на приятеля си, клатейки глава. Другите двама ловци се бяха завили с одеялата си и спяха като убити с протегнати към огъня крака. Опосум ги погледна, сякаш да се убеди, че наистина спят, а след това продължи, като сниши глас и се наведе към Летящия орел:

— Слушай, старейшино, напразно си играеш, ти не можеш ме измами! Твоето веселие е само привидно. В дълбочината на душата си може би си още по-тъжен и по-обезпокоен от мен. Бъди откровен — така ли е?

С един удар на тока си Летящия орел отхвърли точно в средата на огьня тьрколилата се към него главня.

— Дявол да те вземе с твоите предположения! — недоволно промърмори той. — Откъде го измисли, че съм бил умислен или че се боя от нещо?

— Отгатвам! Знаеш ли, братко, че когато двама души са преживели десет години рамо до рамо, ловували заедно и воювали с червенокожите, те дори и да поискат, нищо не могат да скрият един от друг — толкова добре се познават. Казвам ти, нещо ти тежи на сърцето. Или вече не ми се доверяваш? Кажи какво ти е?

Настъпи мълчание. Летящия орел сякаш се бореше с някакво дълбоко вълнение. Най-после успя да си възвърне опази повелителна невъзмутимост, която ловците и индианците си налагат при необичайни обстоятелства, и като подаде отривисто и сърдечно десницата си на Опосум, каза:

— Е, да! Истина е, и у мене има нещо. Сега какво?

— Какво?… Нищо — отвърна Опосум. — Аз съм прав, това е всичко, удовлетворен съм. Ти можеш да пазиш тайната си, ако това ти харесва, но и аз имам същото право да ти поверявам моите собствени тайни.

— Не, ти всичко ще узнаеш, защото против волята ми измъкваш истината от дълбочината на моята душа.

— За сам човек е много по-тежко да пази тайна — поучително проговори ловецът, — за двама този товар е по-лек.

— Ти знаеш тайната или по-точно — предчувстват я.

— Аз?

— Да, остави ме да се доизкажа.

— Да, слушам те.

— Както вече каза, ние излязохме от търговската кантора при лоши поличби. Предзнаменованията бяха против нас и за съжаление това се оправда. Знаеш какви нещастия ни се струпаха по пътя: десет души убити, пет коня потънаха, глад, жажда, ураган — с една дума, всичко, освен добро. Наистина би могло да се помисли, че цялата природа е в заговор против нас. Ти знаеш колко труд ни струва да се доберем дотук.

— Добрахме се благодарение на твоята енергичност и на твоето дълбоко познаване на планините и пустинните равнини.

— Добре, нека бъде, както казваш! Но всичко, което преживяхме, е дреболия в сравнение с онова, което ни очаква!

— Какво искаш да кажеш? Нима нещо подозираш? От кого очакваш неприятности?

— От най-страшния враг. Още не сме го видели.

— За кого намекваш?

— За Бога, ти го познаваш не по-зле от мене, тъй като неведнъж си се сблъсквал с него.

— Безследния!

— Нямаше защо да ти го казвам. Да, Безследния, този проклет канадец! Още не се е показал, но съм уверен, разбираш ли, уверен съм, че е по следите ни!

— Нима мислиш, че ще се осмели да ни нападне близо до селища, и то в самия център на английската територия?

— Неуловимият не се спира пред нищо. Забрави ли кой е и каква ненавист питае към нашата нация и особено към мене, за което впрочем и аз му се отплащам със същото. Да, да!

— Нищо не съм забравил. Е, и в случай че ни нападне?…

— Загубени сме! — прекъсна го Летящия орел с глух глас. — Загубени, толкова загубени, че дори не може и да се мисли за съпротивление.

— Ти да не си полудял!

— Не, с всичкия си разум съм! Повтарям ти, ако ни нападне, сме загинали, и ето защо… На нас ни потънаха пет коня, нали?

— За нещастие да, но какво от това?

— Братко, тези коне носеха на гърбовете си всичките наши бойни муниции, барут и куршуми. Сега ни е останало само това, което се намира в биволските ни рогове, което ще рече не повече от десетина изстрела на човек. Освен това трябва да ходим на лов, за да се снабдим с храна по време на пътуването, за което също се харчи барут. Ето какво с много по-печално от всякакви предчувствия.

— Хм! Това е твърде сериозно, макар още по нищо да не личи, че този проклет канадец е попаднал на следите ни и замисля нападение — каза Опосум на свой ред, стараейки се да се държи твърдо.

— Той дебне като вълк около кошара.

— Сигурен ли си в това?… Значи не оправдава славата си, че не оставя никакви следи след себе си?

— Сам видях следи малко преди залез-слънце, оставени от неговите спътници.