Мирча Елиаде - Образи и символи (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Образите представляват „прозорци“ към един трансисторически свят. И това не е единствената им заслуга: благодарение на тях, различните „истории“ могат да общуват помежду си. Много се е говорило за обединението на средновековна Европа чрез християнството. Това най-вече е вярно, ако се вземе предвид утвърждаването на народните религиозни предания. Посредством християнските жития, местните култове — от Тракия до скандинавските страни и от р. Тахо до Днепър — бяха приведени под „общ знаменател“. Поради факта, че бяха християнизирани, боговете и култовите места на цяла Европа не само получиха общи имена, но и по някакъв начин преоткриха собствените си първообрази и, следователно, всемирната си стойност и значение: една чешма от времето на галите, смятана за свещена още от предисторията, но осветена от присъствието на местна или регионална божествена фигура, става свята за цялото християнство, след като е била посветена на Дева Мария. Всички сразили някакъв дракон бяха отъждествени на свети Георги или на някой друг християнски герой, а всички богове на бурята — на свети Илия. От регионална и провинциална, народната митология става вселенска. Голямото значение на цивилизаторската роля на християнството се определя най-вече от създаването на нов митологически език, общ за останалите, привързани към своите земи народи и, следователно, изложени на най-големия риск да се затворят в собствените си старовремски традиции. Защото, като християнизира древното религиозно европейско наследство, то не само го пречисти, но позволи да се въведе в новия духовен етап на човечеството всичко от тези стари обичаи, вярвания и надежди на предхристиянския човек, което заслужаваше да бъде „спасено“. И днес в народното християнство са оцелели ритуали и вярвания от епохата на неолита, като например варената пшеница за помен на умрелите (наричана коливо (колива) в Източна и Егейска Европа). Християнизирането на широките народни маси в Европа е станало най-вече благодарение на Образите: те са били откривани навсякъде, трябвало е само да им се придаде нова стойност, нови имена и да се реинтегрират в новата религия.

Никой обаче не бива да се надява, че в близко време ще се роди аналогично явление, повторимо в мащабите на цялата планета. Тъкмо напротив, навлизането на екзотичните народи в историята косвено ще доведе до нарастване на престижа на коренните религии. Както вече казахме, понастоящем Западът е принуден да води диалог с другите „екзотични“ и „първобитни“ култури. Би било наистина жалко, ако той го започне, без изобщо да се е поучил от разкритията, направени от проучването на символиките.

След всичко гореизложено, читателят е могъл да се убеди в каква насока е била надмината „смесващата“ позиция на един Тейлър или на един Фрейзър, които, в своите антропологически и етнографски изследвания, трупаха примери, лишени от каквато и да било географска или историческа близост, цитирайки някой австралийски мит до друг сибирски, африкански или северноамерикански мит, убедени, че винаги и навсякъде става дума за все същата „еднообразна реакция на човешкия ум пред явленията на Природата“. По отношение на тази позиция, почти сходна с гледната точка на един натуралист от дарвиновата епоха, историко-културната школа на Гребнер-Шмид и другите историцистки школи отбелязаха безспорен напредък. При все това, важно бе изследванията да не се ограничават само до историко-географската перспектива, а да спомогнат да се разбере дали освен собствената си история, символите, митовете и ритуалите са в състояние да ни разкрият и човешката орис като свойствен начин на съществуване във Вселената. Точно това се опитахме да направим в този наш труд и в много от по-новите ни публикации. 239

Като добри позитивисти, Тейлър или Фрейзър смятаха магическо-религиозния живот на архаичното човечество като куп детински „суеверия“, плод на старовремските страхове или на „първобитната“ глупост. Тази преценка обаче влиза в противоречие с фактите. Магическо-религиозното поведение на архаичното човечество свидетелства за екзистенциално отношение на човека към Космоса и към себе си. Там, където Фрейзър съзираше само някакво „суеверие“, вече се подразбираше метафизика, макар тя да се изразяваше по-скоро чрез символи, отколкото чрез заплетени понятия: една метафизика, тоест целокупно и свързано схващане на Действителността, а не някаква поредица от инстинктивни движения, ръководени от все същата и основна „реакция на човешкото животно спрямо Природата“. Така, когато се абстрахираме от „историята“, която ги разделя, ние сравняваме един океанийски символ с друг от Северна Азия и смятаме, че имаме основание да го правим, не защото както единият, така и другият са продукт на все същия „детски манталитет“, а защото в същината си символът изразява осъзнаването на едно положение-предел.