Мирча Елиаде - Сакралното и профанното

Възгласът на новопосветения куакиутъл: „Аз съм в Центъра на Света!“ ни показва ясно едно от най-дълбоките значения на сакралното пространство. Там, където чрез йерофания се е извършило прекъсване на нивата, в същото време се е получило отваряне нагоре (към божествения свят) или надолу (към долните земи, към света на мъртвите). Трите космически нива — Земя, Небе, долни земи — са се свързали. Както видяхме, тази връзка понякога се изразява с образа на вселенската колона, axis mundi , която едновременно свързва и поддържа Небето и Земята и чиято основа е дълбоко в долния свят (наричан „Ад“). Подобна космическа колона може да се разположи само в центъра на Вселената, тъй като целият населен свят се простира около нея. Изправени сме пред поредица от религиозни схващания и космологични образи, взаимно обвързани и съчленени в „система“, която може да се нарече „система на Света“ на традиционните общества: а) свещеното място представлява прекъсване на еднородността на пространството; б) това прекъсване се символизира от „отвор“, чрез който е възможно преминаването от една космическа област в друга (от Небето към Земята и vice versa : от Земята към долния свят); ) връзката С Небето неизменно е представена чрез определен брой образи, като всички се позовават на axis mundi : стълб ( universalis columna ), стълба (стълбата на Иаков), планина, дърво, лиана и т.н.; г) около тази космична ос се простира „Светът“ (= „нашият свят“), следователно оста се намира „в средата“, на „пъпа на Земята“, тя е Центърът на Света.

Значителна част от вярванията, митовете и различните ритуали произлизат от тази традиционна „система на Света“. Не е тук мястото да споменаваме всички. По-добре би било да се ограничим с няколко примера, подбрани от различни цивилизации и достатъчно показателни, за да изяснят ролята на сакралното пространство в живота на традиционните общества независимо под какъв вид се демонстрира то: свещено място, култова къща, град, „Свят“. Навсякъде се сблъскваме със символиката на Центъра на Света и в повечето случаи тя прави разбираемо традиционното отношение спрямо „пространството, в което живеем“.

Нека започнем с пример, който едновременно разкрива както вътрешните връзки, така и сложността на тази символика: космическата Планина. Видяхме, че планината е един от образите, които изразяват връзката между Небето и Земята; така че тя би трябвало да се намира в Центъра на Света. И действително в много култури става въпрос за подобни митични или реални планини, разположени в Центъра на Света: Меру в Индия, Хараберезаити в Иран, митичната планина „Връх на Земите“ в Месопотамия, Геризим в Палестина, наричана впрочем „Пъпа на Земята“. Тъй като свещената планина е axis mundi , която свързва Земята с Небето, тя в известен смисъл докосва Небето и е най-високата точка на Света; от това следва, че заобикалящата я територия, представляваща „нашият свят“, бива считана за най-високата земя. Същото утвърждава и израелитската традиция със схващането, че Палестина, бидейки най-високата страна, не е била погълната от Потопа. Според ислямската традиция най-високото място на Земята е Кааба, защото „Полярната звезда показва, че се намира точно срещу центъра на небето“. За християните върхът на космическата Планина е Голгота. Всички тези вярвания изразяват едно и също дълбоко религиозно чувство: „нашият свят“ е света земя, тъй като е най-близо до Небето , тъй като оттук, от нас, то може да бъде постигнато; ето защо нашият свят е „издигнато място“. На космологичен език това религиозно схващане се предава чрез разполагането на привилегированата територия, каквато е нашата, на върха на космическата Планина. По-късните трактовки са родили най-различни заключения, например това, което цитирахме: че Светите земи не са били погълнати от Потопа.

Същата символика на центъра обяснява и друга поредица от космологични образи и религиозни вярвания, сред които ще споменем само най-важните: а) сакралните градове и светилищата се намират в Центъра на Света; б) храмовете са копия на космическата Планина, вследствие на което представляват идеалната „връзка“ между Земята и Небето; в) основите на храмовете проникват дълбоко в долните области. Няколко примера ще бъдат достатъчни. След това ще се опитаме да обединим всички тези разнообразни страни на една и съща символика; тогава още по-ясно ще си дадем сметка до каква степен са свързани помежду си изложените традиционни схващания за Света.