Мирча Елиаде - Сакралното и профанното

Тези няколко примера илюстрират различните начини, чрез които религиозният човек получава откровение за свещеното място. В цитираните случаи йерофании са премахнали еднородността на пространството и са разкрили „неподвижна точка“. Но понеже религиозният човек може да живее само в атмосфера, пропита от сакралното, трябва да очакваме множество техники за освещаване на пространството. Видяхме, че сакралното е всъщност реалното — едновременно сила, действеност, извор на живота и плодовитостта. Желанието на религиозния човек да живее в свещеното съответства всъщност на желанието му да се определи в обективната реалност, да не се остави да бъде парализиран от безкрайната относителност на чисто субективния опит, да живее в реален и действен свят, а не в някаква илюзия. Това поведение се потвърждава във всички планове на съществуването му, но се вижда най-ясно в стремежа на религиозния човек да се движи в един осветен свят, тоест в сакрално пространство. За тази цел са изработени техники на ориентация , които представляват техники за конструиране на свещеното пространство. Но не бива да мислим, че става въпрос за човешка дейност, че благодарение на своите усилия индивидът успява да освети дадено пространство. В действителност ритуалът, чрез който той конструира сакралното пространство, е действен дотолкова, доколкото възпроизвежда делото на боговете. За да разберем обаче потребността от ритуално изграждане на свещеното пространство, трябва да вникнем в традиционното схващане за „Света“: тогава веднага ще си дадем сметка, че за религиозния човек всеки „свят“ е „сакрален свят“.

Характерно за традиционните общества е противопоставянето, което те предполагат между своята обитаема територия и заобикалящото ги непознато и неопределено пространство: първото е „Светът“ (поточно „нашият свят“), Космосът; останалото не е Космос, а някакъв „друг свят“, чуждо, хаотично пространство, населено със зли духове, демони, „чужденци“ (впрочем приемани като демони и призраци). На пръв поглед това прекъсване в пространството като че се дължи на опозицията между обитаваната и организирана територия, тоест „космизирана“, и непознатото пространство, което се разполага отвъд границите й: от едната страна имаме „Космос“, от другата — „Хаос“. Но ще видим, че ако всяка обитаема територия е „Космос“, то е именно защото е била предварително осветена, защото по един или друг начин е дело на боговете или се съобщава с техния свят. „Светът“ (тоест „нашият свят“) е вселена, в която сакралното вече се е проявило и вследствие на това прекъсването на нивата е станало възможно и повторяемо.

Всичко това изпъква съвсем ясно при ведическия ритуал за встъпване във владение на определена територия: владението се узаконява чрез издигане на олтар на огъня, посветен на Агни. „Казва се, че са заселени, когато построят олтар на огъня ( гархапатя ), и всички, които строят олтар на огъня, са законно пребиваващи“ („Шатапатха Брахмана“, VII, I,I,I,-4). Чрез издигането на олтар на огъня Агни вече присъства и общуването със света на боговете вече е осигурено: пространството на олтара се превръща в свещено пространство. Но значението на ритуала е много по-сложно и ако държим сметка за всичките му пластове, ще разберем защо освещаването на дадена територия е равносилно на космизация. Всъщност издигането на олтар на Агни не е нищо друго освен възпроизвеждане в микрокосмически мащаб на Сътворението. Водата, в която се меси глината, се уподобява на първичната Вода; глината за основа на олтара символизира Земята; страничните стени представляват Атмосферата и т.н. А изграждането е съпроводено със станси, които ясно изразяват коя космическа област се пресъздава („Шатапатха Брахмана“, I, IX, 2, 29 и т.н.). С една дума, издигането на олтар на огъня, което единствено узаконява собствеността върху територията, е равнозначно на космогония.

Непознатата, чужда, незаета (което често означава незаета от „нашите“) територия все още е част от флуидната и обитавана от зли духове модалност на „Хаоса“. Заемайки я и най-вече настанявайки се в нея, човекът символично я превръща в Космос чрез ритуално повтаряне на космогонията. Това, което ще стане „нашият свят“, трябва предварително да бъде „създадено“, а всяко сътворение има един модел: Сътворението на Вселената от боговете. Когато скандинавските колонизатори завладяват Исландия (Ланд-нама) и разработват земите й, те не считат това за нещо изключително, нито за човешко и земно дело. Тяхната работа е просто повторение на изначалния акт; преобразуването на Хаоса в Космос чрез божествения акт на Сътворението. Облагородявайки пустеещата земя, те просто повтарят делото на боговете, които са организирали Хаоса, придали са му структура, форми и закони.