Мирча Елиаде - Сакралното и профанното

Налага се следният извод: човекът от предмодерните общества се стреми да живее възможно най-близо до Центъра на Света. Той знае, че страната му действително е разположена в средата на Земята; че неговият град е „пъпът на Вселената“ и най-вече, че Храмът или Дворецът са истински Центрове на Света; но той желае неговата собствена къща също да бъде разположена в Центъра и да бъде imago mundi . И както ще видим, счита се, че жилищата наистина се намират в Центъра на Света и възпроизвеждат, на микрокосмическо ниво, Вселената. С други думи, човекът от традиционното общество може да живее само в „отворено“ нагоре пространство, в което прекъсването на нивото е символично осигурено и общуването с другия свят , „трансценденталния“ свят, е ритуално възможно. Разбира се, светилището, идеалният „Център“ е там, достъпен, в неговия град, и е достатъчно да влезе в Храма, за да общува със света на боговете. Но homo religiosus изпитва потребност да живее винаги в Центъра, точно както Ашилпа носели навсякъде със себе си свещения стълб, axis mundi , за да не се отдалечават от Центъра и да могат да общуват с надземния свят. С една дума, каквито и да са размерите на неговото непосредствено пространство — страната, града, селото, къщата, — човекът от традиционните общества изпитва постоянна необходимост да живее в един тотален и организиран свят, в Космос.

Вселената се ражда от своя Център, разпростира се от една централна точка, която е като „пъп“. Така се ражда и развива Вселената и според „Ригведа“ (X, 149): от едно ядро, от една централна точка. Еврейската традиция е още по-категорична: „Бог е създал света като ембрион. Както ембрионът расте от пъпа, така и Бог започнал да създава света от пъпа и оттам той се разпрострял във всички посоки.“ И понеже „пъпът на Земята“, Центърът на Света са Светите земи, Иома твърди: „Светът е бил създаден, започвайки от Сион“. Рави бен Горион казва за Йерусалимската скала, че „се нарича основният камък на Земята, тоест пъпът на Земята, защото оттам се е разпростряла цялата Земя“. От друга страна, понеже създаването на човека е повторение на космогонията, първият човек е бил оформен в „пъпа на Земята“ (месопотамската традиция), в Центъра на Света (иранската традиция), в Рая, разположен на „пъпа на Земята“ или в Йерусалим (юдео-християнската традиция). Не може и да бъде другояче, защото Центърът е точно мястото, където се извършва прекъсване на нивото, където пространството става сакрално, наистина реално . Създаването предполага свръхизобилие на реалност, с други думи, нахлуване на свещеното в света.

От това следва, че всяко съграждане или изработване ползва като модел космологията. Сътворението на Света се превръща в архетип за всеки човешки творчески акт в която и да е област. Видяхме, че настаняването в дадена територия повтаря космогонията. След като откроихме космогоничната стойност на Центъра, сега можем по-добре да разберем защо всяко човешко настаняване повтаря сътворението на Света от една централна точка („пъпа“). По подобие на Вселената, която се развива от Центъра и се простира в четирите основни посоки, селището се организира около определена пресечна точка. В Бали, както и в някои области на Азия, когато подготвят строежа на ново селище, търсят естествено кръстовище, където перпендикулярно да се пресичат два пътя. Карето, затворено около централната точка, е imago mundi . Разделянето на селището на четири сектора, което впрочем предполага съответно разпределение на общността, кореспондира с делението на Вселената на четири хоризонта. В центъра на селището често се оставя празно място: там по-късно ще се издигне култовата къща, чийто покрив символично представлява Небето (понякога се отбелязва с върха на дърво или с образа на планина). На другия край на същата перпендикулярна ос се намира светът на мъртвите, символизиран от животни (змия, крокодил и т.н.) или от идеограми на сенките.

Космическата символика на селището се спазва и при изграждането на светилището или култовата къща. В Уаропен, Гвинея, „къщата на мъжете“ се намира в средата на селището: покривът й представлява небесният свод, стените й съответстват на четирите посоки на пространството. В Серам свещеният камък на селището символизира Небето, а четирите каменни колони, които го поддържат, пресъздават четирите стълба, крепящи Небето. Подобни схващания откриваме и при племената алгонкини и сиу: свещената колиба, в която се извършва инициацията, представлява Вселената. Покривът й символизира небесния купол, подът — Земята, стените — четирите посоки на космическото пространство. Ритуалното изграждане на пространството е подчертано от тройна символика: четирите врати, четирите прозореца и четирите цвята означават четирите основни посоки. Така че съзиждането на свещената колиба също повтаря космогонията.