Мирча Елиаде - Сакралното и профанното

Тези няколко примера относно инициационното, погребалната и метафизична символика на моста и вратата ни показват в каква посока ежедневното съществуване и „малкият свят“, който то включва — къщата и различните сечива, рутината на ежедневието и нейните жестове и т.н., — могат да бъдат възприети в религиозен и метафизичен план. В опита на религиозния човек се преобразува текущият всекидневен живот: той навсякъде открива някакъв „код“. Дори най-обичайният жест може да означава духовен акт. Пътят и ходенето могат да приемат религиозни стойности, защото всеки път може да символизира „пътя на живота“, а всяко ходене — „поклонничество“, странстване към Центъра на Света. Ако притежаването на „къща“ означава, че човек е приел стабилна ситуация в Света, то тези, които са се отказали от къщите си — поклонниците и аскетите, — чрез „вървенето“, чрез постоянното движение заявяват своето желание да излязат от Света, отказа си от всякакво светско положение. Къщата е „гнездо“, а както се казва в „Панкавимша Брахмана“ (XI, XV, 1), „гнездото“ предполага стада, деца и огнище, с една дума, то символизира семейния, социален и икономически свят. Тези, които са избрали странстването, пътя към Центъра, трябва да изоставят всякакво семейно и социално положение, всякакво „гнездо“ и да се посветят само на „вървене“ към върховната истина, която във високоразвитите религии се припокрива със скрития Бог, Deus absconditus .

Както е било отдавна установено, ритуалите на преминаване играят важна роля в живота на религиозния човек. Несъмнено този тип ритуал е най-добре представен при инициацията в пубертета — преминаването от една възрастова група в друга (от детството в юношеството). Но подобна церемония съпътства и раждането, сватбата и смъртта и при всеки от тези случаи може да се каже, че също става въпрос за инициация, защото отново се извършва коренна промяна в онтологичния порядък и социалния статус. Раждайки се, детето разполага само с физическо съществуване; то все още не е признато от семейството, нито прието от общността. Ритуалите, извършени веднага след раждането, придават на новороденото статуса на „живо“; едва благодарение на тези ритуали то се включва в общността на живите.

Бракът е също повод за преминаване от една социо-религиозна група в друга. Младоженецът напуска групата на ергените, за да се присъедини към групата на главите на семейство. Всеки брак съдържа в себе си напрежение и опасност, предполага криза; затова се извършва чрез ритуал за преминаване. Гърците наричат брака telos , посвещаване, и брачният ритуал напомнял този на мистериите.

Що се отнася до смъртта, ритуалите са още по-усложнени, защото става въпрос не само за „природно явление“ (животът или душата напускат тялото), но и за смяна на онтологичния и социален порядък: покойният трябва да преодолее определени изпитания, които засягат отвъдната му съдба, освен това обаче следва да бъде признат от общността на мъртвите и приет между тях. При някои народи единствено ритуалното погребение потвърждава смъртта: този, който не е погребан според обичая, не е мъртъв. Другаде смъртта се признава само след извършване на погребалните церемонии или когато душата на покойния е била ритуално отведена в новото й жилище, в отвъдния свят, и там е била приета от общността на мъртвите. За не-религиозния човек раждането, бракосъчетанието и смъртта са просто събития, които засягат индивида и семейството му; понякога — когато става въпрос за държавен глава или политик — това са събития с политически отзвук. В не-религиозното възприятие на съществуването всички тези „преходи“ са загубили своя ритуален характер: те не означават нищо друго освен конкретния акт на раждане, смърт или официално призната сексуална връзка. Все пак трябва да добавим, че драстично не-религиозен опит по отношение на целия живот се среща твърде рядко в чист вид, дори и в най-не-религиозните общества. Възможно е подобен не-религиозен опит да стане обичаен в едно повече или по-малко отдалечено бъдеще; но засега е по-скоро изключение. В профанния свят се наблюдава радикална секуларизация на смъртта, брака и раждането, ала както ще видим по-нататък, все още живеят смътни спомени и носталгия по отменените религиозни поведения.

Когато говорим за инициационните ритуали, следва да правим разлика между инициация в пубертета (възрастова група) и церемониите за приемане в тайно общество: най-важната разлика се състои в това, че всички подрастващи трябва да преминат инициацията във възраст, докато тайните общества са запазени за определен брой възрастни. Институцията на инициацията в пубертета изглежда по-древна от инициацията в тайно общество; тя е по-разпространена и се среща и на най-архаичните нива на култура, като например при австралийците и жителите на Огнена земя. Не е тук мястото да излагаме в цялата им сложност инициационните церемонии. Ще отбележим само, че от най-архаичните стадии на култура инициацията играе главна роля в религиозното оформяне на човека и най-вече че представлява промяна в онтологичната подредба на новопосветения. Този факт ни се струва твърде важен за вникване в мирогледа на религиозния човек: той ни показва, че индивидът от примитивните общества не се чувства „завършен“ в своята „даденост“ на природно ниво на съществуване: за да стане истински човек, трябва да умре в този първи (природен) живот и да се роди отново за по-висш живот, едновременно религиозен и културен.