Мирча Елиаде - Сакралното и профанното

В повечето архаични религии „полетът“ означава достъп до свръхчовешки начин на съществуване (бог, магьосник, „дух“) и в крайна сметка — пълната свобода на движение, като едно от свойствата на „духа“. Според индийската мисъл архатът, който „разрушава покрива на къщата“ и отлита в небесата, образно показва, че е надхвърлил Космоса и е получил достъп до парадоксален, немислим начин на съществуване — абсолютната свобода (названията за нея са много: нирвана , асамскарта , самадхи , сахаджа и т.н.). В митологичен план Буда илюстрира примерния жест за превъзмогването на Света, като заявява, че е „счупил“ космическото Яйце, „черупката на незнанието“ и че е постигнал „пълното блажено достойнство на Буда“.

Този пример ни показва колко е важна дълготрайността на архаичните символики, отнасящи се до човешкото жилище. Тези символики изразяват първоначални религиозни ситуации, но те са способни да променят техните стойности, обогатявайки се с нови значения и вписвайки се във все по-разчленени мисловни системи. Тялото се „обитава“ по същия начин, както се обитава една къща или Космосът, който човек сам си е създал (виж Първа глава). Всяка законна и постоянна ситуация предполага включването в Космос, в съвършено организирана Вселена, следователно повтаряща примерния модел — Сътворението. Както видяхме, обитаваната територия, Храмът, къщата, тялото са Космоси. Но всеки от тези Космоси, според своя начин на съществуване, притежава „отвор“, както и да се нарича в различните култури („окото“ на Храма, комин, дупка за дим, брахмарандхра и т.н.). По един или друг начин Космосът, в който живеем — тяло, къща, племенна територия, целият този свят, — общува нагоре с друго ниво, което го надхвърля.

Случва се в не-космическа религия, както в Индия след будизма, отворът към горното ниво да не изразява прехода от човешко към свръхчовешко състояние, а трансцендентността, премахването на Космоса, абсолютната свобода. Огромна е разликата между философското значение на счупеното от Буда „яйце“ или на разрушения от архатите „покрив“ и архаичната символика на прехода от Земята към Небето посредством axis mundi или дупката за дим. Индийската философия, както и мистиката са предпочели измежду символите, които са можели да изразят онтологичното прекъсване и трансценденцията, именно първоначалния образ на разбиването на покрива. Надхвърлянето на човешкото състояние се предава образно чрез унищожаването на „къщата“, тоест на личния Космос, избран за живеене. Всяко „постоянно местоживеене“, където човек се е „настанил“, във философски план отговаря на поета екзистенциална ситуация. Образното разбиване на покрива означава, че е премахната всяка „ситуация“ , че не е избрано настаняването в света , а абсолютната свобода, която според индийската мисъл включва унищожаването на всеки обусловен свят.

Не е нужно да се впускаме в дълги анализи относно стойностите, които един не-религиозен наш съвременник придава на своето тяло, на своята къща и на своята вселена, за да определим огромното разстояние, което го дели от хората, принадлежащи към примитивните и източни култури, за които току-що говорихме. Както жилището на модерния човек е загубило своите космологични стойности, така и неговото тяло е лишено от всякакво религиозно или духовно значение. Накратко можем да кажем, че за модерните хора, у които религиозността отсъства, космосът е станал непрозрачен, инертен, ням: не предава никакво послание, не носи никакъв „код“. Чувството за святост на Природата продължава да съществува и днес в Европа, най-вече сред селското население, защото при него е оцеляло християнството, изживяно като космическа литургия.

Що се отнася до християнството в индустриалните общества, особено сред интелектуалците, то отдавна е загубило космическите стойности, които е притежавало още в средновековието. Не че градското християнство обезателно е „деградирало“ или е „по-низше“, но религиозната чувствителност на градското население силно е обедняла. За християните, живеещи в модерен град, космическата литургия, тайнството на участието на Природата в христологичната драма са станали недостижими. Техният религиозен опит вече не е „отворен“ към Космоса, а строго частен опит; спасението е проблем между човека и неговия Бог; в най-добрия случай човек се чувства отговорен не само пред Бога, но и пред Историята. В отношенията човек—Бог—История обаче Космосът няма никакво място. Това ни кара да предполагаме, че дори според истинския християнин Светът вече не се възприема като творение на Бога.