Мирча Елиаде - Сакралното и профанното

Това, което бе казано за символиката тяло—къща и антропокосмическите уподобявания, свързани с нея, далеч не може да изчерпи невероятното богатство на темата: просто трябваше да се ограничим с някои от многото и страни. „Къщата“ едновременно imago mundi и копие на човешкото тяло — играе значителна роля в ритуалите и митологиите. В някои култури (предисторически Китай, Етрурия и др.) погребалните урни имат формата на къща: те са с отвор отгоре, които позволява на душата на мъртвия да влиза и да излиза. Урната къща в известен смисъл се превръща в ново „тяло“ за покойния. Но митичният Прародител също е излязъл от къщичка с формата на калпак и пак в такава къща-урна-калпак нощем Слънцето се скрива, за да излезе сутринта. Следователно има структурна връзка между различните видове преминаване: от тъмнината Към светлината (Слънцето), от пред-съществуването на човешката раса към нейната поява (митичният Прародител), от Живота към Смъртта и към новото съществуване post mortem 58 58 Post mortem (лат.) — след смъртта — Б. прев. (душата).

Многократно подчертахме, че всяка форма на „Космос“ — Вселената, Храмът, къщата, човешкото тяло — притежава горен „отвор“. Сега можем по-добре да разберем значението на тази символика: отворът дава възможност за преминаване от един начин на съществуване в друг, от една екзистенциална ситуация в друга. Всяко космическо съществуване е предопределено за „преход“: човек преминава от пред-живота в живота и накрая в смъртта, както митичният Прародител е преминал от пред-съществуването в съществуването и Слънцето — от тъмнината в светлината. Трябва да се отбележи, че този тип „преминаване“ се вписва в една по-сложна система, чиито основни страни разгледахме, когато говорихме за Луната като архетип на космическото развитие, за растителността като символ на всеобщото обновление и най-вече за множеството начини на ритуално повтаряне на космогонията, тоест примерно преминаване от виртуално към формално. Уместно е да уточним, че всички ритуали и символики на „преминаването“ изразяват специфично схващане за човешкото съществуване: веднъж роден, човекът още не е завършен; трябва да се роди повторно, духовно; той става завършен човек, като преминава от несъвършено, ембрионално състояние към съвършеното състояние на възрастен. С една дума, може да се каже, че човешкото съществуване достига своята цялост чрез серия от ритуали за преминаване, всъщност последователни инициации.

По-нататък ще разгледаме смисъла и функцията на инициацията. Нека засега да се спрем върху символиката на „преминаването“, така както религиозният човек я разбира в своята позната среда и ежедневен живот: например въплътена в къщата му, в пътя, по който тръгва за работа, в мостовете, които преминава и т.н. Тази символика присъства в самата структура на жилището. Видяхме, че горният отвор означава посоката нагоре към Небето, желанието за трансцендентност. Прагът определя както границата между „вън“ и „вътре“, така и възможността за преминаване от една зона в друга (от профанното към сакралното; виж Първа глава). Но идеята за опасно преминаване се олицетворява най-вече от образите на моста и на тясната врата и поради тази причина те присъстват навсякъде в ритуалите за инициации и погребения. Инициацията, както смъртта, както мистичният екстаз, както абсолютното познание, както вярата в юдаизма и християнството, е равносилна на преминаване от един начин на съществуване в друг и предизвиква истинска онтологична промяна. За да подскажат това парадоксално преминаване (то винаги предполага прекъсване и трансцендентност), различните религиозни традиции многократно са използвали символиката на опасния Мост и тясната Врата. В иранската митология покойните поемат post mortem по Моста Синват: за праведните е широк девет хвърлея, но за нечестивите става тесен като „острието на бръснач“ (Денкарт, IX, XX, 3). Под моста Синват зее дълбоката бездна на Ада (Видеват, III, 7). По същия Мост преминават и мистиците по време на екстатичното си пътуване към Небето: оттам, например, се е изкачил като дух Арда Вираф.

Откровението на Свети Павел ни показва „тесен като косъм“ мост, който свързва нашия свят с Рая. Същия образ срещаме и при арабските писатели и мистици: мостът е „по-тесен от косъм“ и свързва Земята с небесните сфери и Рая. В християнските традиции грешниците, които не могат да го преминат, са запратени в Ада. Средновековните легенди говорят за „мост, скрит под водата“ и за мост сабя, по който героят (Ланселот) трябва да мине с боси нозе и голи ръце: мостът е „по-остър от коса“ и преодоляването му става „болезнено и мъчително“. Във финландската традиция през Ада минава мост, покрит с игли, гвоздеи и остриета: по него, към другия свят, тръгват мъртвите, както и шаманите в екстаз. Подобни описания се срещат почти навсякъде по света. Важно е да подчертаем, че същата образност се е запазила, когато е трябвало да се откроят трудностите при постигане на метафизичното познание, а що се отнася до християнството — на вярата. „Трудно е да се мине по наточеното острие на бръснача, казват поетите, за да изразят трудностите на пътя, който води към върховното познание“ („Катха Упанишад“, III, 14). „Защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина го намират“ (Евангелие от Матея, 7:14).