Мирча Елиаде - Митът за вечното завръщане (Архетипи и повторение)

Sorokin , p. 379 sq.

Sorokin , p. 383, n. 80.

Вж. по-горе, c. 169 sq.

Вж. Rey, A. Le Retour éternel et la philosophie de la physique. Paris, 1927; Sorokin . Contemporary Sociological Theories. New York, 1928, pp. 728-741; Toynbee . A Study of History. Vol. III Oxford, 1934; Elsworth Huntington, Mainsprings of Civilization (New York, 1945), специално с. 453 sq. Antoine, Jean-Claude. l’Eternel Retour de l’Histoire deviendra-t-il objet de science? („Critique“, № 27, Août 1948, p. 723 sq.).

Позволяваме си освен това да подчертаем, че „историцизмът“ е бил създаван и изповядван преди всичко от мислители, принадлежащи към такива нации, за които историята никога не е била постоянен ужас . Може би тези мислители са щели да възприемат съвсем друго виждане, ако са принадлежали към белязаните от „фаталността на историята“ нации. Във всеки случай би било интересно да се узнае дали теорията, според която всичко случващо се е „добро“ тъкмо защото се е случило (вж. например Кроче), би допаднала така леко на мислителите от балтийските, балканските или колониалните страни. За „оправдаването“ на историческото събитие у Кроче можем да препратим читателя към великолепното (за съжаление малко известно) опровержение на Адриано Тилгер „Critica dello Storicismo“.

Добре е да уточним, че в този контекст „модерният човек“ е онзи, който смята себе си изключително за „исторически“ и се стреми да бъде такъв, т. е. това е преди всичко „човекът“ на историцизма, на марксизма и екзистенциализма. Излишно е да добавяме, че не всички „модерни“ хора се отъждествяват с такъв човек.

По този Въпрос вж. Eliade . Traité d’Histoire des Religions, p. 340 sq.

Без да говорим за реално възприеманите възможности на „магическото творчество“ в традиционните общества:

Вж. „Техники на Йога“ ( „Techniques du Yoga“ ).

Единствено с аргументация от този тип би могла да се обоснове социология на знанието, която да не води до релативизъм и скептицизъм. Икономическите, социалните, националните, културните и др. „влияния“ върху „идеологиите“ (в смисъла на Карл Манхайм) не биха могли да премахнат обективното й значение, както треската или опиянението, които откриват на поета ново творческо състояние, не намаляват стойността на поезията му. Обратно, всички тези социални, икономически и т.н. влияния биха представлявали условия да се разглежда духовният свят от нови страни. Но от само себе си се разбира, че социологията на знанието, т.е. изучаването на социологичната обусловеност на идеологиите, би могла да избегне релативизма само като утвърждава автономията на духа, което, ако правилно сме разбрали, Карл Манхайм не е посмял да твърди.

Нека не отхвърляме самонадеяно подобни твърдения заради единствената причина, че заключават в себе си възможността за чудо. Ако, откакто се е появило християнството, чудесата са се оказали твърде редки, вината за това не носи християнството, а самите християни.