Мирча Елиаде - Митът за вечното завръщане (Архетипи и повторение)

Изследването бе започнато през 1945 г., но можа да бъде продължено и завършено едва две години по-късно. Преводът на ръкописа от румънски осъществиха господата Жан Гуйар и Жак Сукас, на които държа да изразя своята благодарност. Освен това моят учен колега и приятел Жорж Дюмезил си даде труда да прочете превода в ръкопис, което позволи да бъдат коригирани някои допуснати от невнимание пропуски.

Мирча Елиаде

Париж, май 1947 г.

В „примитивното“, или архаичното мислене предметите на външния свят, също както и самите човешки действия, нямат самостоятелна, вътрешно присъща ценност. Един камък ще бъде свещен поради факта, че формата му издава причастност към определен символ, или защото се възприема като хиерофания, притежава мана , възпоменава някакъв митичен акт и т.н. Предметът се явява като въз-приемник на чужда сила, която го отличава от неговата среда и му придава смисъл и значение. Силата може да се състои в субстанцията или във формата на предмета и се предава по пътя на хиерофанията или на ритуала. ’Тази скала ще стане свещена, защото самото и съществуване е вече хиерофания: несломима, неуязвима, тя е онова, което човекът не е. Тя устоява на времето, реалността й става двойно по-голяма от дълготрайността; Така един от най-простите камъни бива въздигнат в „скъпоценен“, което ще рече пропит от магическа или религиозна сила, единствено благодарение на символичната му форма или на произхода му: „гръмотевичен камък“, за който се смята, че е паднал от небето; „перла“, защото идва от глъбините на океана. Камъкът става свещен, защото в него обитават душите на предците (Индия, Индонезия) или защото някога на него се е разигравал театърът на теофанията (както „Ветил“ (bethel), който е служел за легло на Иаков, или защото е бил осветен от някакво жертвоприношение, клетва и т. н. (вж. „Трактат по история на религиите“ , с. 191 и сл.) 1 1 Eliade, M . Traité d’Histoire des Religions, p. 191 sq.

Нека сега минем към човешките действия, разбира се, към тези, които не са чисто автоматични; тяхното значение и ценност не са свързани с непосредствената им физическа даденост, а със свойството им да възпроизвеждат някакъв първоначален акт, да повтарят митичния първообраз. Храненето не е просто физиологично действие, то всеки път възобновява причастието. Бракосъчетанието и колективната оргия също отпращат към митични прототипи; повтарят ги, защото боговете, „предците“ или героите са ги осветили още от началото („отколе“, „в онова време“, ab origine ).

И в най-дребните проявления на своето съзнателно поведение „примитивният“, архаичният човек не познава действие, което да не е било установено и преживяно преди това от някой друг, който друг обаче не е човек. Това, което прави, е било вече правено : Животът му е непрекъснато повторение на жестове, осветени в откриването им от други.

Съзнателното повторение на предустановени парадигматични жестове издава една първична онтология. Суровият продукт на Природата, както и обработеният от човешкото умение предмет намират своята реалност , своята идентичност само доколкото се отнасят към една трансцендентна реалност. Жестът придобива смисъл, или реалност изключително в степента, в която възстановява някакво изначално действие.

Да разберем по-добре структурата на тази архаична онтология ще ни помогнат няколко групи от факти, подбрани от различни култури. Ще ги групираме в няколко големи раздела:

1) елементи, чиято реалност е функция от повторението , от подражанието на един небесен архетип; 2) елементи, като градове, храмове, къщи, чиято реалност зависи от символизма на надземния Център, който ги уподобява на себе си и ги трансформира в „центрове на света“; и накрая 3) значими профанни ритуали и жестове, които реализират вложения в тях смисъл единствено поради това, че съзнателно повтарят действията, установени ab origine от богове, герои или предци.

С разглеждането на тези факти ще започне изучаването на изложената по-долу онтологическа концепция, чието изясняване си поставяме за цел по-нататък. А единствено фактите биха могли да я обосноват.

Според вярванията на древна Месопотамия първообразът на Тигър е звездата Анунит, а на Ефрат — звездата на Лястовицата. 2 2 Вж. препратката в моя труд „Cosmologie si alchimie babiloniana“. Bucarest, 1937, p. 21 sq.